Континуалността на етическото

Истинската общност с някого предполага откритост към него – готовност да се откриеш, оголиш за негативността на другостта му по отношение на един твой Аз, който се стреми да контролира случващото се. За етическия екзистенциализъм екстатичността на човешкото съществуване е опосредена от отношението към другия, представлява „излизането от зоната на комфорт“ на допусналия да бъде подкопан от другостта. Това разбиране позволява да се интрепретира по различен начин твърдението на Киркегор, който не е етически екзистенциалист, че етическото (общото, споделеното) е континуалното. Откритостта към другия, т.е. „излизането от зоната на комфорт“ прекъсва континуалността на контролиращия Аз, осъществяваща се във времето като сукцесия (последователност от моменти) чрез свеждане на идното до материализация на неговите очаквания. Търсещият общност е решен да умре, да няма продължение като този, който очаква сбъдването на нещо определено, скача в бездната на едно непредопределено бъдеще. Това не означава, че той няма никакви очаквания и е заличил изцяло своята устояваща в сукцесивното време идентичност, а че не налага диктаторски тези очаквания на другия и идното, готов е да стане по-иначе. Също така човек не би могъл да пребивава постоянно в риска и неопределеността на откритостта, по израза на Лукач, „на върха на екзистенциалните си възможности“. Но ако в мига, в който тръгва да излиза от „зоната си на комфорт“, човек мисли това излизане като епизод, като нещо извънредно, той не би напуснал комфортната позиция на контролиращия си Аз, би симулирал или инструментализирал екстатичната откритост. Следователно, при все че тази откритост не е фактически постоянна, тя по необходимост трябва да се разбира като такава. Нейното постоянство не е изтрайването на диктаторската самоличност в сукцесивното време, а постоянното прекъсване на това време. Един пример. Когато търсиш интимна близост с някого, не можеш да мислиш откритостта си към него, ангажираността си с едно споделено случване като практикувана временно или отвреме-навреме. В интенцията си истинската любов е вечна и единствена. Това в никакъв случай не ще рече обаче, че си обвързан с някого в аспекта на неговата устояваща в сукцесивното време идентичност, че си длъжен да останеш с него, когато нещата не вървят след като си бил екстатично открит и си опитал всичко. Макар че се проявяват във въпросното време, вечността и единствеността се градят от решимостта на двете страни все отново да го прекъсват.

Случване и случайност 2

Случайността не е онова, което ти е писано или за което си отговорен, твоят дял от у-част-ието ти в някаква взаимовръзка, а добрият или лошият късмет, хвърлящата зарове съдба (дике). Тя е профанно непредвидима – явява ти се ненадейно, но като нещо, което не срещащ, отправяйки се екстатично в непредопределени възможности („излизайки от зоната си на комфорт“), а с което, бидейки при себе си, си можел да се разминеш за щастие или нещастие. С тази случка, изпреварила контролиращите предстоящото очаквания на твоя Аз и загнездила се необратимо в миналото, влизаш в отношението на „ако“: „Ако не бях свърнал по този път, щях да избегна/пропусна фаталната/щастливата среща“. Магико-религиозното мислене редуцира случайността до дял, присъден ти от бога, владеещ универсалната взаимовръзка на факти и обстоятелства – предхождаща те съдба в смисъла на предопределение или отсъждане според твоите дела и заслуги. Напротив, Ананке, на която са подчинени гръцките богове, може да бъде видяна като слепия случай, на чието действие те са изложени по силата на това, че не са отрекли природно-непосредственото, т.е. царството на външните, механични и случайни отношения между несъпринадлежащи си неща. В това царство на несигурното, преходното се разгръща човешкият живот като сукцесия (последователност от моменти). Човек може да роптае заради едно злощастно обстоятелство, което му се е паднало без всякаква връзка със самия него, като лоша карта, и ограничава жизнените му перспективи. Но може и да каже заедно с Ницше: „така съм искал да бъде“, приемайки по този начин лошия късмет като част от екзистенциалната си ситуация, преобразувайки случайността в случване. Обратно, лошият късмет не е съвсем незаслужен дотолкова, доколкото по-уязвими за слепия случай са именно хора, които стоят нащрек, искат да контролират обстоятелствата. Те се изключват от единствената „реална“ взаимовръзка – тази на конкретната ситуация, в която човек участва поради своята конститутивна крайност – и се озовават в едно необозримо поле от несвързани и катастрофично връхлитащи факти.

Случване и случайност

От пет-шест години, когато ме попитат за какво искам да пиша, отговарям следното.

Ширят се две крайни схващания – че всичко е взаимосвързано и че всичко е случайно. Според мен в човешкото съществуване има и взаимовръзки, и случайности, и това се корени в неговата двойственост или двуплановост.

От една страна, човекът е същностно екстатичен, което ще рече, че не се отнася към себе си и към нещата (няма самосъзнание и съзнание) из самия себе си, а само из участието си във взаимовръзки. Тези взаимовръзки обаче не са всеобщи, вечни и включващи всички възможни факти, а регионални, мигновени и представляващи контекстите на конкретни ситуации. Човекът стои в откритостта, където се явява всичко съществуващо (той самият и нещата), доколкото стои екстатично извън себе си в неподвластни му ситуативни взаимовръзки. Явява му се, т.е. случва му се нещо единствено из съпринадлежността му с него в рамките на подобни взаимовръзки, които са битието или Бог.

От друга страна, като постоянстващ в континуалното време емпиричен Аз (с определена биография и идентичност) и отнасящ се към една устояваща в своята изтълкуваност всекидневна действителност човек влиза във външни, случайни, механични отношения с хора и неща. Той не си съпринадлежи с тях в някакви взаимовръзки, защото е трансситуативен, съществуващ като Аз (самосъзнание) независимо от „фактите и обстоятелствата“, колкото и да търпи тяхното въздействие. Макар този свят, представляващ съвкупност от налични (дадени сами по себе си, като във вакуум) неща, да се корени в света като винаги конкретната взаимовръзка на една ситуация, т.е. в битието или Бог, на тях не може да се разчита или те не могат да бъдат държани отговорни относно случващото се или неслучващото се в него. Това е царството на късмета, на случайността, където няма общ мистичен свод, в който взаимоотекват всички неща. Случайността не е случване в смисъла на опитното явяване на някакво същностно, трансформиращо човека съдържание въпреки общия корен на двете думи в българския език.

Но между двата плана на човешкото съществуване има „превключване“ и „взаимодействие“. На пребиваващия само в плана на наличното не се случва, разбира се, нищо хубаво (тавтология, защото случващото се винаги е хубаво), тъй като той не участва в ситуации, или се „случват“ само лоши неща (за които битието или Бог не са отговорни). За осмеляващия се да съществува екстатично („да излезе от зоната си на комфорт“) важи баналната мъдрост „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“, понеже екстатичното стоене в ситуации е условието за възможността на всяко случване. Възможно е обаче някой да е с „правилната“ нагласа, да се е изнесъл в редица контексти, но те да са оскъдни, в тях да не присъства, например, потенциалната любима. Тогава случайността би могла да подпомогне случването, срещайки двамата влюбени. От друга страна, ако човек участва в ситуации посредством тялото си, неговото накърняване от случая би могло да стесни значително възможностите за това участие.

Но основният ми въпрос е как интерферират (как се пресичат) във всеки конкретен екзистенциален „акт“ (мисъл, действие, решение, чувство, възприятие и т.н.) двата плана – „органичната“ взаимовръзка на битието или Бог и „механично“ взаимодействащите наличности, случването и случайността? И кой е по-убедителен – опитът за тяхното разграничаване, както е при Хайдегер, или опитът за тяхното съвместяване, както е при Хусерл, и двата пораждащи немалко проблеми? В центъра на интерпретацията би следвало да стоят понятията време, свят, хоризонт и суверенност, но това вече е предмет на друг тип изложение.

Очи и копчета

Дъщеря ми настояваше силно да сподели с мен рисувания филм „Корълайн“. Трудно се съгласих, но накрая не съжалявах за това. Освен че е много впечатляващ във визуално отношение, филмът е изключително благодатен за тълкуване. По традиция осъществихме това тълкуване заедно. Нора, която е чела книгата, веднага даде ключа към него, цитирайки следните думи на Корълайн: „Какъв е смисълът да искам нещо, което желая?“. Че те не са тавтологични, проличава, когато бъдат поставени в контекста на разказа.

Корълайн е момиче на около десет години, което се настанява заедно с родителите си в „розовата къща“. Майката и бащата са журналисти, гонещи крайния срок за предаване в издателството на списвания от тях журнал. Те не обръщат абсолютно никакво внимание на дъщеря си и й дават да яде само готова храна. Не създават уют в новия ми дом, дори не са разопаковали донесената от тях покъщина. Натъжената и разочарована Корълайн открива малка врата, през която достига до паралелен свят. В него майка й е мила и приготвя любимите й ястия, баща й се шегува и играе с нея, стаята й е удобно и красиво обзаведена, запуснатият двор е покрит с цветя, а обитаващите същата къща артистични чудаци изнасят невероятни представления. Само дето всички имат копчета вместо очи. След първите си две посещения Корълайн се събужда в своето истинско легло и решава, че този съвършен свят е само сън. При третото си посещение тя пожелава да остане. Тогава изведнъж утопията се преобръща – „по-добрата“ и „истинска“ майка настоява да смени очите на момичето с копчета. Когато Корълайн отказва, тя се разкрива като вещица-паяк, която примамва „обичаните“ от нея деца и ги изяжда, след като заедно с очите им ги е лишила от души. А целият идеален свят и жителите му се оказват нейно механично построение. Този свят вече не е сън и когато момичето успява да избяга от него, вещицата пленява душите на родителите му. С храброст, съобразителност и съдействието на вълшебните помощници в лицето на странните съседи, и най-вече на един черен котарак, Корълайн успява да освободи душите на родителите си, както и на изядените в миналото деца. Майка й и баща й обаче не знаят за всичко това, те просто се прибират вкъщи щастливи след като са предали списанието в срок, и вече имат време за нея, за готвене, за дома, за градината. Настава истинска идилия. А вещицата, която е невижданата от никого хазяйка, остава заключена в своята лишена от друг излаз част на къщата.

Какво казват думите на Корълайн? Че ако всичко е материализация на представите ти, то не е истинско, подобно на симулирания от вещицата идеален свят. Другите не са кукли, с които разиграваш собствения си сценарий, а налагат ограничения и внасят непредвидимост. Дори и да осъществят сценария ти – доброволно или насила, това не е истинско случване. Случването предполага твоето стоене в една откритост, непредопределеност, а това е факт именно тогава, когато си готов нещата да станат по-иначе от очакванията ти. Нещо повече, ако искаш да бъдеш демиург и господар на света, ако не приемаш налаганите от другите граници, преставаш да бъдеш майстор и господар на самия себе си, регресираш до едно зависимо съществуване, в което си роб на неовладяните си желания. Искането е активното, съзнателно желание, което е морално в същността си, корени се заедно с практикуващия го Аз в признаването на другите като други, т.е. в приемането на граници и отсрочки. Когато то забрави произхода си и стане диктаторско, се оказва подмолно управлявано от чисто природното и поставящо в зависимост желание. Какъв е тогава смисълът да искаш онова, което желаеш, след като, първо, то не би било нещо истинско, и второ, ти би загубил човешката си свобода, собствения си Аз? Родителите на Корълайн си нямат и понятие, че са били спасени от нея – тя просто е трябвало да приеме, че колкото и да я обичат, те не стоят на нейно разположение. Тяхното спасение е всъщност нейното драматично стигане до това разбиране. От своя страна вещицата представя нарцистичния тип родител, който зад претенцията за истинско майчинство и истинска обич поглъща своите деца. Подобен родител може да вярва искрено, че удовлетворявайки желанията на децата си, проявява своята всеотдайна любов към тях. Но с това, че ги прави несамостоятелни, той разкрива, че несъзнателно ги разглежда като част от самия себе си. Вещицата заменя очите с копчета и зашива устите именно защото през тях зейва откритостта, непредвидимостта на налагащия граници чужд дух. Тя поглъща децата, които са лишени от дух, т.е. от автономия. Но това означава, че тя улавя и поглъща само сенки. Вещицата не преживява нищо наистина и в този смисъл остава заключена в собствения си въображаем, несподелен с другите свят.

Отново за Дон Жуан и статуята

Дон Жуан въплъщава едно привидно и "невротично" движение. Истинското движение предполага стоене в откритост, излагане на неподвластни ти и трансформиращи те възможности, които не изхождат от теб, а в които се заварваш решително като винаги вече осъществяващ ги. Иначе казано, то е Be-wegung в смисъла на Unter-wegs-sein - вървене по пътища, по които не си се отправил, а всеки път пъте-шестваш от средата към края им. Дон Жуан не пребивава в откритост, защото не приема граници или, в духа на една по-моралистична онтология, не спо-деля света. Неговото движение е безспирно и безкрайно незастояване, представляващо отказ от ангажимент в името на съхраняването на пълнотата на възможното. Това неприемащо граници незадържане не позволява нарцистично на другия да бъде друг. Музикалната същност на Дон Жуан, получила своя абсолютен израз при Моцарт, се състои в това, че прелъстените от него жени не се явяват дори и като предмет, като нещо срещу-стоящо в привидната си само-стоятелност, т.е. че той е една чиста, безсъдържателна субективност, обитаваща единствено елемента на усещането. В подобно съществуване няма дълбинна динамика, истинско случване, променящ опит. Смъртта на Дон Жуан е най-собствената му възможност, разкриваща неговата същност на статуя - същността е разкриващото се последно в хронологическото време. Той не се страхува от нея с омнипотентността на юноша, отричащ всяка граница, и умира демонично заинатен, отказващ да се разкае за делата си. Смъртта му не е страшна и в този смисъл, че в нея той не извършва никакъв преход или не се среща с нищото, а става статуята, която винаги е бил. Фигурата на Дон Жуан е едновременно музикална и пластична в следния смисъл. Същностно за естетическото съществуване, чийто символ е той, е нежеланието да приемеш границата, самообожествяването ти в качеството ти на особена, обременена с външност индивидуалност. което при Хегел съответства на класическата скулптура. Ако се приеме, че пластиката е същността на естетическото, всички други изкуства би трябвало да препращат към нея. Така музиката ще бъде пластика в християнски контекст, съществуване по винкелмановски-гръцки след като сетивното, природното вече се е разкрило като неидентично на духа.

Дон Жуан и статуята

Естетът, чийто символ е Дон Жуан, има битие на статуя. Той е подобен на гръцките богове, изцяло тъждествени на сетивния си израз в скулптурата, представяща една субективност, която е абсолютизирана в своята непосредственост чрез изолирането й в отвъдсветови вакуум. Естетът е външен човек в следния двоен смисъл. Първо, защото се отъждествява със своите случайни и заварени качества, били те външни или вътрешни, а случайното и завареното е същностно външното, сетивното, тъй като все още не е снето, опосредено от духа. И второ, защото е погълнат изцяло от изявата си, не споделя диалогично света с други, а ги свежда до пасивна публика, отразяваща неговата индивидуалност, която е абсолютизирана именно в своята несъсредоточеност в себе си, обзетост и фрагментираност от неовладяни нагони и афекти. Неучаствайки в света, пребивавайки в квазибожествен вакуум, естетът се вкаменява, защото се откъсва със статичните си качества от извора на всяко случване. Същевременно, доколкото все още съществува, той остава подмолно обвързан с една фактичност, спрямо която трансситуативното му съзнание е трагически неадекватно. Ето защо протагонистът на трагедията е статичен като класическа скулптура. Дон Жуан е статуя, бидейки естет, а това от своя страна го прави потенциален трагичен герой. Не е случайно, че в Моцартовата опера неговата смърт се явява тъкмо в тежкия материален образ на статуя и се състои в предизвиканото чрез ръкостискане с нея собствено вкаменяване. Една съвременна постановка на операта преобръща обаче ценностния акцент, интерпретирайки сцената с каменния гост като инсценировка на славния естет, с която той се изплъзва на лицемерните еснафи Ана и Отавио, Церлина и Мазето, както и на сълзливо морализиращата бюргерка Елвира. Може би този финал е по-съответен на гениално уловения от Моцарт дух на естетическото.

Нарцисизъм и качества

Най-често изискването ни кандидатът за наш интимен партньор да ни бъде лика-прилика като физически, интелектуални и морални качества, да споделя ценностите ни и да има сходна емоционална настройка издава това, че го разглеждаме като конфекция, като вещ, която материализира нашите представи и която получаваме наготово. А ние, хората, не сме нещо, което съществува само по себе си и има непроменливи свойства, казано на философски език, не сме субстанции с качества. Ние съществуваме в откритостта на възможното и ставаме едни или други, избирайки определени възможности. Само че това не са възможности, които са проектирани от нас самите и ни стоят на разположение, а такива, в които сме захвърлени от ситуацията, в които се отправяме и преобразяваме. Стоим в откритостта на възможното, съответно, в една ситуация тогава, когато сме готови да я споделим с друг, когато приемем, че отвъд някаква граница се намира нещо, което не ни е подвластно, а именно – другият човек. В този случай ситуацията не е наша постановка, а непредвидима, което е и самата откритост. Начинът, по който се проявява в нея другият човек, до голяма степен носи следата на нашето участие. Дали той ще проявява привлекателни или отблъскващи качества, зависи следователно от това, дали сме били решени да му се предоставим, т.е. да участваме в едно случване, което не е наш сценарий, давайки възможност на другия да се промени в посоката на общия ни проект и да се развива, ползвайки от нашия капацитет. Така че качествата, ценностите и честотите обикновено служат като оправдание на собствения нарцисизъм, на нежеланието да споделиш света с друг и да бъдеш щедър към него. Нарцисите търсят партньори, които ги превъзхождат по качества, защото има какво да заграбят от тях в стремежа си да притежават пълнотата на всички съвършенства. Техният свят е аристократичен, в него хората не са равни. Нарцисът е един абсолют в смисъла на изключителност, постигната чрез изключването на всичко, което не е проектирано от него, т.е. на другото като друго. Акцентът в любовта му е в това, че няма втора като неговата любима, която Киркегор нарича „горска нимфа“, че именно той е нейният притежател. В този смисъл нейната красота се основава на функцията й да го краси, да бъде украса, с която той се е закичил. Желанието на нарциса не е насочено към другия като личност, а като огледало, в което се наслаждава на самия себе си. Напротив, в секса и морала всички са равни, съществуват като родови същества, т.е. според една всеобща човешка същност. Това не означава, че тук цари пълна унификация, а че „няма грозна жена“ и че „всички сме хора“, т.е. че във всеки се признава същностната човешка потенциалност и му се предоставя възможност да се прояви по най-добрия начин. Нещо повече, именно в тази сфера взаимоотношенията са уникални, защото се случват в откритостта като условие за всяко истинско случване. Обратно, дори и най-виртуозният нарцис е на нивото на мутрата или футболиста в естетическата си преценка и стереотипността на интенциите си. Драмата му се състои в това, че за него солта на всичко е отличието му от останалите и равенството в практикуването на родовата човешка същност е равнозначно на смърт, но че същевременно тъкмо той се оказва в клишето. Нарцисът не е способен на ангажимент, прокламираната като единствена никога не остава единствената, защото той не желае в нея личността, с която споделя света, изпитвайки ограничения, а украсата, която може винаги да бъде затъмнена от друга и просто да бъде заменена, бидейки предмет, неналагащ никакви ограничения. Напротив, същностният човек постига всеобщото, избирайки да се ангажира с точно определен, дори единствен в живота партньор. Възможното възражение, че в секса не сме равни, защото „размерът има значение“, изхожда отново от нарцистичната позиция, за която съществуват единствено дадени сами по себе си качества. Нарцисизмът сякаш вече е фактически всеобщ, заболяване на епохата ни като време на образи без ситуация, а всеобщата човешка същност се крепи на едно все повече стопяващо се малцинство от смели, щедри и готови да останат в анонимност хора. Разбира се, сходните ценности и нагласи могат да служат за известна ориентация в търсенето на партньор, но те не бива да се приемат като дадени веднъж завинаги и като критерии за осъждане на някого. Ако някой има желание да се впусне заедно с теб в дълбините на близостта, не е толкова важно какъв е бил до този момент.