Манифест

Манифест

Това е едно контингентно възвестяване.

Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.

Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.

Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.

Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.

Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.

Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.

неделя, 20 септември 2015 г.

Метафизически разговор, който водих на една пейка

Тя: Вие какъв сте?
Аз: Философ, макар че се интересувам най-вече от психологически въпроси. Но за да ги тематизирам, трябва да мина през битието. Например, когато половинката ти е гневна, ти можеш да разглеждаш гнева й като проявление на нещо изначално и постоянстващо в нея или напротив, да потърсиш следата на собственото си участие в това, което е тя. В първия случай разбираш битието като наличие (субстанция), а във втория - като събитие.
Тя: Но ако човешката същност е изцяло събитийна, няма такова нещо като характер.
Аз: Доколкото човек притежава някаква устояваща идентичност, той съществува едновременно в плана на наличното и в този на събитийното. Характерът се състои от природно дадения темперамент и от седиментациите на събитията от личната предистория.
Тя: Вие твърдите обаче, че събитийността е изворът на всяко наличие. В този смисъл няма характер, природа и т.н. Освен това не би следвало да съществува нищо извън настоящия миг.
Аз: Да, произходът не е нещо налично, материално, а целта, бъдещето. Например, изначалното движение към това, което наричаме чин, не започва от наличието на съставящата го дървесина и на някаква мислеща материя, както науките разбират човешкия мозък. Чинът не е приумица на един съществуващ сам по себе си, стоящ във вакуум човек. Той е изведен наяве от някой, който съществува събитийно, оставя смисловата му перспектива да бъде определена от неподвластния на съзнанието му хоризонт на ситуацията, в която е разположен. Откриването, произвеждането на чина е осъществяване на една предначертана от този хоризонт цел - "за да имам удобна и стабилна подложка на онова, върху което си отбелязвам казваното". Не само човекът, но и чинът не е нещо налично, дадено само по себе си - последният се явява изначално само във взаимна принадлежност с останалите вещи, участващи във взаимовръзката на ситуацията "лекция". Същото важи и за материята - дървесината не е налична изобщо, а се разкрива едва откъм своята годност да съставлява произвежданото изделие, т.е. встъпва в битие отново откъм целта. Целта е онова, което задвижва, привличайки към себе си, енергията в древногръцки смисъл. Както се вижда, времето на произхода наистина изключва бъдещето и миналото, разбирани съответно като предстоящо или отминало наличие. То е едно събитийно време, при което миналото, началото на нещо се ражда откъм зарейването на човека в някакво непредпоставено от съзнанието му, чисто бъдеще, т.е. бъдещето и миналото са едновременни.
Тя: Каква е тогава целта, поради която го има самия човек?
Аз: Човекът е нужен на битието, за да може то да се случва като събитие. Онази свръхцитирана източна поговорка, че ако падне клонка в гората и там не присъства човек, който да я съзре, това все едно не се е случило, изопачава въпроса. Падането на клонка, вечното завръщане на растителната природа и повторението на инстинктивната обзетост не са никакви събития. Събитие е единствено явяването на някакво небивало смислово съдържание, а това, както видяхме, става само със съдействието на човека, израждащ подобни съдържания от тъмната утроба на необхватния за съзнанието му хоризонт на собствената ситуираност. Човекът е телосът на вселенското развитие не доколкото е тъкмо човек, а доколкото стои в позицията на онзи, за когото се явява нещо - на друга планета изпълняващият тази роля може да изглежда съвсем различно. Това, че битието се нуждае от човека, не означава обаче, че то е зависимо от него. Когато човек не следва мисията, заради която е извикан наяве, т.е, когато разбира себе си като наличен, той също черпи съществуването си от събитийното време, но от случването му по един модифициран начин. Що се отнася до неживата и живата природа, изглежда парадоксално, че те изпреварват хронологически произхода си, който както стана ясно настъпва едва с възникването на човека. Тях обаче ги има, защото като събитие, като отнасяне на една "активна" страна (човека) към една "пасивна" страна (нещото), които са определени откъм него, т.е. като самоотнасяне, битието не може да се отнесе непосредствено към самото себе си - в противен случай то би било нещо налично и антропоморфно. То се самоотнася като отрицание на отрицанието, като отрицание на собственото наличие в другото и на другото като налично. Ето защо във времето на наличието - хронологичното време - битието трябва винаги вече да се завръща към себе си от самоотчуждението си в неживата и живата природа. Но това самоотчуждение не се е случило някога в хронологичното минало, а изхожда от абсолютната бъдещност, неналичност на битието.
За съжаление тя си тръгна, изоставяйки разговора в мига на случването му и предоставяйки евентуалното му продължение на възможно ново случване:)
Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)