Манифест

Манифест

Това е едно контингентно възвестяване.

Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.

Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.

Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.

Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.

Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.

Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.

петък, 6 април 2018 г.

За тялото и душата


Сънят не ни пренася в някакво фикционално пространство, а ни връща в автентичното, екзистенциално пространство, което обитаваме като изначално въплътени, имащи тяло. Това не е празното и индиферентно спрямо вместеното пространство на геометрията, в което заемаме абстрактни позиции и извършваме произволни движения. В него ние сме ситуирани посред един хоризонт от съпринадлежности и движенията ни се намират в предустановена хармония със своите цели, защото изхождат и са задвижени от тях. Сънят ни среща с онези, които истински желаем, позволява ни да усетим присъствието и прегръдката, към които сме отправени преди всички разсъдъчни съображения. Той ни разкрива нашето разположение, едновременно телесно и душевно, но не ни отнема свободата да го променим като поемаме решително в неопознати възможности.
В „За тялото и душата“ първоначално двете са разделени. Телата на мъжа и жената са приковани към прозаичното пространство на кланицата, където тялото и душата – както на хората, така и на животните – съществуват в различни измерения. Няма път от тялото на петдесетгодишния директор на месокомбината до девственото тяло на свенливата контрольорка по качеството. Но всяка нощ душите на двамата се срещат насън като елен и сърна в екзистенциалното пространство, чийто постоянен декор е едно езеро в гората. Те не се срещат там чисто платонически, а със своите феноменални и взаимно търсещи се тела. И двамата изпитват порив към това, физическото им тяло да съвпадне с феноменалното и да предолеят дуализма на душевно и телесно. Дългогодишният директор никога не е игнорирал факта, че обработваните в кланицата животни имат душа, и смята за недопустимо третирането им от служителите като чисто месо. Опитният мъж престава да изпитва удоволствие от сексуален контакт, в който душата му отсъства. На свой ред капсулиралата се в границите на тялото си контрольорка разиграва вечер с лего-фигурки неслучилия се откровен разговор и се опитва да събуди вкаменената си сетивност чрез налудничав допир с всевъзможни физически предмети. Тя прерязва вените си, защото изглежда, че няма да успее да излезе от пределите си, да превърне тялото си в това, което е то поначало – път към света и към другия. Позвъняването идва точно в този миг на върховно отчаяние, но преди да е станало късно. След като двете човешки, едновременно феноменални и физически тела осъществяват предустановената си хармония в постелята, декорът с горското езерото опустява.
Подвеждащо в тази съвременна притча обаче е това, че сънят е общ и тази мистична свързаност на двамата герои гарантира, че позвъняването ще дойде в точния момент. Макар че сънищата ситуират в едно пространство на откритост, това пространство винаги е свое, центрирано в собственото тяло, солипсистично. Филмът напуска приказното единствено ако се приеме, че те могат да ни разкрият несигурните свидетелства на нашата незабелязана в будно състояние взаимна отправеност с друг човек. Но едва ли сънищата дават толкова конкретно познание.
Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)