Човешкото битие е осцилиране между устойчивост и събитийност, аз и (себе) си.
Аз-ът стои в празното „сега“ на континуалното време. Той е наличен, биващ сам за себе си и се стреми да овладява идните неща като предстоящи чрез заварени от него, инструментално разполагаеми възможности на бъденето му. Предпоставяйки на предстоящото как то следва да се представи, аз-ът се отнася в него единствено към самия себе си, предпоставя му собственото си настояще, пред което предстоящото трябва да се представи. За да очаква в настоящето сбъдването на представите си, той трябва да има устои, из които да предпоставя предстоящото и пред които да се представя то. Тези устои се дават от човешкия език, чрез който аз-ът има като свои възможностите, в чиято посока се проектира да бъде. В същността си този език е белязване, а белязването присвоява някакво съдържание, като го превръща от нещо за себе си в нещо за мен. Без него човек не би имал устойчива точка, „аз“, а подобно на животните всеки път би се разтварял в ситуациите, в които участва.
Но аз-ът паразитира върху (себе)-си-то, самоотношението – ако съществуваше сам за себе си, във взаимна извънпоставеност и индиферентност с останалите съществуващи неща, той не би се отнасял към нищо, т.е. както към нещо друго, така и към самия себе си като саморефериращ се, оглеждащ се в другото. Самоотнасящото се не е точка, лежаща в едно налично себе-си, а трансцендентен медиум. Този медиум не е едно отсамно, в което проговаря едно отвъдно, а напротив – нещо отвъд наличното, което се самоотнася, разигравайки се като отношението между човека и съществуващото. Той се разиграва в тях, защото в отношението помежду им те са определени откъм него, защото се саморазличава в тях, но не от позицията на някакво свръхсетивно наличие, а като случване. Противоположното на наличното не е свръхсетивното, а събитийното. Съществуващото себе-си и другото, към което то се отнася, са като маски, в които не са изпъкнали две налични съдържания, а се е отпечатала една надхвърляща наличното формална взаимовръзка, и в чието оглеждане една в друга тази трансцендентна конфигурация разшифрова самата себе си.
Човек участва в събитие тогава, когато оставяйки се погледът му да бъде определен откъм взаимовръзката на една неподвластна му, надхвърляща го ситуация, вижда нещо така, както то е определено откъм нея, позволява й тя да присвои, реституира това нещо като онова, в което се е била самоотчуждила. Такъв е смисълът на изтъкнатата от Хайдегер етимологична връзка между събитие (Er-eignis) и присвояване (An-eignen). Нещо повече, всички съдържания, с които разполага аз-а, са конституирани събитийно или изведени от конституирани по този начин съдържания. Те произлизат от това, че собствената му екзистенция или онези на хората, чиито опит е наследил в топоса на сегашното, са били именно ек-зистенции – ек-статично надхвърлящи наличното с това, че са решени да вървят по пътища, по които не са се отправили като налични, че о-питват възможности, които оставят идното открито, не му предпоставят как следва да се представи. Тази откритост е мястото, където са случва откриването на небивали досега и трансформиращи собствения аз съдържания, т.е. събитието. Това случване е екстатичното време, едва в което се корени времето като протичане, защото самоотношението на аз-а в предстоящото се корени в самоотношението на (себе)-си-то, т.е. на медиума, до който се издига в откритостта си човешката екзистенция. Екстатичното зарейване към чистото, свободно от предопределеност бъдеще на изначалното време е същевременно изхождане от едно минало, защото е поемане в посока, която предхожда собствения аз – разбира се, не в хронологичното време, а в този смисъл, че не произхожда от него, че го изпреварва като наличен. А едновременността на моето и другото, която се загатва от нашата дума „съ-битие“, се състои в това, че „аз“ като този, който познава другото, и то като такова не предхождаме релацията помежду ни, а обратно, тепърва произхождаме от нея.
Устояването на аз-а зависи същностно от волята му да бъде (себе) си, от смелостта му отвреме-навреме да се самоотменя или поставя под въпрос в извънредния случай на събитието. Ако не се себенадмогва по този начин, той заживява във въображаемия, несподелен с другите свят на нарцистичната омнипотентност, зазижда се, умира още приживе като Антигона. Това е смисълът на Ницшевите думи, че волята за власт е същността на живото, когато те бъдат отнесени към човека, това „нефиксирано животно“. От друга страна обаче (себе)-си-то се също се нуждае от аз-а като полюс на „активността“ в разиграването си между човека и съществуващото. Ето защо аз-ът е „себе-подобен“, притежава чрез езика самоотношението като свое. Но това означава, че събитието, разкриването на някакво смислово съдържание, се случва дотолкова, доколкото е за аз-а, доколкото той се самоотнася в него, т.е. присвоява го в езика. Събитие, което е останало неартикулирано, е травма, инцидент, сляпа фактичност – катастрофа, а не апокалипсис (откровение). Този език на присвояването трябва да бъде разтоварен от фиксирани и осреднени значения, да бъде поетична артикулация, израстваща от собственото членение на събитийната взаимовръзка. Същевременно обаче се налага той да запазва връзката си с наличния езиков универсум, за да осъщестява именно едно присвояване за аз-а. Поради това изглежда, че така, както устойчивостта на аз-а суспендира само една част на самата себе си в извънредното положение на събитийността, и то именно за да устои по-нататък, така и езикът, чрез който тя се храни от събитието, следва да има структурата на метафората, изместването.
И така, човешкото битие осцилира между устойчивост и събитийност, аз и самоотношение, продължителност и миг (условна периодика и кайрос). Което ще рече – между механика и органика, но за това друг път.
