Правилото е изричен (откроен и оповестен) и положен („изкуствено“ учреден) ред, който е външен спрямо хората и абстрактно-универсално важащ, т.е. те са длъжни да се равняват по него, да се съобразяват с него независимо от конкретната ситуация. Правилото е условието за възможността на бюргерското общество, т.е. на един социум, представляващ агрегат от атомизирани индивиди. Атомът е чистото за-себе-си, което не си съпринадлежи с нищо друго, отнася се безразлично към другите атоми и съставлява заедно с тях една маса, едно дискретно количество, удържано в единство от външно наложени абстрактни правила. Либералната демокрация и диктатурата имат общия си корен в това, че и при двете общественото цяло и неговото функциониране са възможни посредством полицейски осъществявани мерки и предписания. Разликата между двете системи е тази, че при диктатурата правилата се репрезентират от външния авторитет на диктатора, докато при либералната демокрация те са интериоризирани като граждански морал, гражданска съвест (отговорност). Идеалът на старите консерватори е конкретният ред, представляващ една самопонятна и „естествено“ установена социална организация, която е органична, т.е. не е външна и принудителна спрямо отделния човек, защото той се отъждествява с отредената му от нея позиция и функция, и представлява „предустановената хармония“ на индивидуалните воли. Този идеал е една ретроспективна или регресивна утопия, защото не е възможно да бъде реверсирана вече случилата се „субективизация“ и автономизация на отделния човек, защото в историята има все пак някакъв разум, който не позволява връщането към обществено-политическата „наивност“ и „незрялост“. Диалектикът Хегел отива отвъд консерваторите, запазвайки същевременно техния порив към цялостност и органичност. Той приема атомизирания социум и външно синтезиращите го правила, но като необходим диалектически момент, който следва да бъде преодолян в нравствеността. Нравствеността е един конкретен ред, при който индивидът е свободен и автономен, но в същото време се намира в хармония с обективната организация на обществото, респективно с другите, не стои в отношение на длъженствуване срямо външни и репресивни предписания, били те и интровертирани като морал в съвестта му. В една екзистенциално-феноменологична модернизация това ще рече, че моралът престава да бъде повинността, „казармата“ на вътрешното външно, демонично поставилите го в задлъжнялост спямо себе си абстрактно-универсални правила, които винаги го съдят от позицията на своята непостижимост, че не е сторил достатъчно. Моралът става ситуативен, т.е. тъждествен на една практическа ориентация, един практически усет относно това, какво е редно или нередно в конкретната ситуация. Тази ориентация, този усет изхожда отчасти от „хабитуалността“ на Се-то-себе-си, в което човек е „априорно“ напаснат с другите, отчасти от една откритост към тях, т.е. от „съобразяването“ с техните „уникални“ перспективи към „света“.
Настоящото извънредно положение сблъсква правилото и конкретния ред. Мнозина от нас си казват, че постъпват отговорно и тогава, когато не спазват правилата. Например, като изведат детето си, което се нуждае от движение, въздух и слънце, на разходка в пущинаците и поддържат дистанция от хората, срещащи се там несравнимо по-рядко, отколкото по улиците. Освен това в психологически план е ужасяващо изтезание да се живее в перманентното извънредно положение на задлъжнялостта спрямо демона на абстрактно-универсалния морал, т.е. на интровертираните правила. Този демон е алибито на самообожествяването ти, на нежеланието или неспособността ти да допуснеш друга версия на света освен твоята, оправдаващо затварянето ти в себе си, оттеглянето ти от всяка ситуация като самопоставяне под карантина заради потенциалната ти вредност за околните. Демоничното, същностно родствено с мафиотското, те държи в зависимост именно с това, че продуцира с предприеманите спрямо теб карантинни мерки твоята неадекватност спрямо света, служеща като тяхно основание. Редът на правилата не ти позволява да бъдеш свободен, защото ти няма доверие, разглежда те като потенциален престъпник, изхождайки от полицейския принцип на сигурността.
Извънредното положение не съвпада непременно с извънредната ситуация, а установяването му винаги е въпрос на решение от страна на суверена – например може да се случи бедствие, за което той си затваря очите, или обратно, той да открои като опасност нещо, което не се отличава особено от други, останали нетематични опасности, съставляващи „естествения ход на нещата“. Но след като тематизацията, осъществена от суверенното решение, е факт, кой би се осмелил да отсъди дали опасността, легитимираща ограничаването на свободата му, не е сериозна, особено когато сред потенциално засегнатите от нея са конкретни негови близки и познати? И кой би отсъдил, че в тази ситуация конкретният ред е по-добър от правилата, вземе ли предвид следната трудност: ако всеки един е свободен, дори и да се „съобразява“ с другите, поради своята крайност, т.е. ситуираност в определен хоризонт той не е в състояние да предвиди възможните и случайни от негова гледна точка траектории на намиращите се извън този хоризонт – например, разхождайки се из пущинаците, той може да попадне в опасна близост с много други, решили същото, и така, въпреки изцяло добрите си намерения, да извърши трагическа простъпка, което не би се случило, ако се бе придържал буквално към правилото да си остане вкъщи.
Освен че не е морално оправдан в извънредното положение, не е ли диалектически и феноменологически редактираният конкретен ред, за съжаление, по принцип една утопия – възможно ли е хем човек да бъде „уникално“ ситуиран в света, да обитава собствената си версия за свят, хем тази версия да влиза в „предустановена хармония“ с едно необозримо и хаотично множество от „конкурентни“ версии на априорната структура на света? Но макар че не е осъществим като една органична форма на общественото цяло, в нормалния случай той се практикува наред с правилата – никой не ги следва „първосигнално“ и “по устав“, а се доверява на практическата си ориентация в конкретната ситуация. Противно на очевидността, извънредното положение означава повече правила, защото в него императивът на сигурността подчинява на регламентация области, които преди това са били оставени на практическия такт, и по този начин експроприира почти цялото поле на индивидуалната свобода и автономия. И ако извънредното положение е понякога необходимо, остава надеждата то да е временно.
