Дъщеря ми настояваше силно да сподели с мен рисувания филм „Корълайн“. Трудно се съгласих, но накрая не съжалявах за това. Освен че е много впечатляващ във визуално отношение, филмът е изключително благодатен за тълкуване. По традиция осъществихме това тълкуване заедно. Нора, която е чела книгата, веднага даде ключа към него, цитирайки следните думи на Корълайн: „Какъв е смисълът да искам нещо, което желая?“. Че те не са тавтологични, проличава, когато бъдат поставени в контекста на разказа.
Корълайн е момиче на около десет години, което се настанява заедно с родителите си в „розовата къща“. Майката и бащата са журналисти, гонещи крайния срок за предаване в издателството на списвания от тях журнал. Те не обръщат абсолютно никакво внимание на дъщеря си и й дават да яде само готова храна. Не създават уют в новия ми дом, дори не са разопаковали донесената от тях покъщина. Натъжената и разочарована Корълайн открива малка врата, през която достига до паралелен свят. В него майка й е мила и приготвя любимите й ястия, баща й се шегува и играе с нея, стаята й е удобно и красиво обзаведена, запуснатият двор е покрит с цветя, а обитаващите същата къща артистични чудаци изнасят невероятни представления. Само дето всички имат копчета вместо очи. След първите си две посещения Корълайн се събужда в своето истинско легло и решава, че този съвършен свят е само сън. При третото си посещение тя пожелава да остане. Тогава изведнъж утопията се преобръща – „по-добрата“ и „истинска“ майка настоява да смени очите на момичето с копчета. Когато Корълайн отказва, тя се разкрива като вещица-паяк, която примамва „обичаните“ от нея деца и ги изяжда, след като заедно с очите им ги е лишила от души. А целият идеален свят и жителите му се оказват нейно механично построение. Този свят вече не е сън и когато момичето успява да избяга от него, вещицата пленява душите на родителите му. С храброст, съобразителност и съдействието на вълшебните помощници в лицето на странните съседи, и най-вече на един черен котарак, Корълайн успява да освободи душите на родителите си, както и на изядените в миналото деца. Майка й и баща й обаче не знаят за всичко това, те просто се прибират вкъщи щастливи след като са предали списанието в срок, и вече имат време за нея, за готвене, за дома, за градината. Настава истинска идилия. А вещицата, която е невижданата от никого хазяйка, остава заключена в своята лишена от друг излаз част на къщата.
Какво казват думите на Корълайн? Че ако всичко е материализация на представите ти, то не е истинско, подобно на симулирания от вещицата идеален свят. Другите не са кукли, с които разиграваш собствения си сценарий, а налагат ограничения и внасят непредвидимост. Дори и да осъществят сценария ти – доброволно или насила, това не е истинско случване. Случването предполага твоето стоене в една откритост, непредопределеност, а това е факт именно тогава, когато си готов нещата да станат по-иначе от очакванията ти. Нещо повече, ако искаш да бъдеш демиург и господар на света, ако не приемаш налаганите от другите граници, преставаш да бъдеш майстор и господар на самия себе си, регресираш до едно зависимо съществуване, в което си роб на неовладяните си желания. Искането е активното, съзнателно желание, което е морално в същността си, корени се заедно с практикуващия го Аз в признаването на другите като други, т.е. в приемането на граници и отсрочки. Когато то забрави произхода си и стане диктаторско, се оказва подмолно управлявано от чисто природното и поставящо в зависимост желание. Какъв е тогава смисълът да искаш онова, което желаеш, след като, първо, то не би било нещо истинско, и второ, ти би загубил човешката си свобода, собствения си Аз? Родителите на Корълайн си нямат и понятие, че са били спасени от нея – тя просто е трябвало да приеме, че колкото и да я обичат, те не стоят на нейно разположение. Тяхното спасение е всъщност нейното драматично стигане до това разбиране. От своя страна вещицата представя нарцистичния тип родител, който зад претенцията за истинско майчинство и истинска обич поглъща своите деца. Подобен родител може да вярва искрено, че удовлетворявайки желанията на децата си, проявява своята всеотдайна любов към тях. Но с това, че ги прави несамостоятелни, той разкрива, че несъзнателно ги разглежда като част от самия себе си. Вещицата заменя очите с копчета и зашива устите именно защото през тях зейва откритостта, непредвидимостта на налагащия граници чужд дух. Тя поглъща децата, които са лишени от дух, т.е. от автономия. Но това означава, че тя улавя и поглъща само сенки. Вещицата не преживява нищо наистина и в този смисъл остава заключена в собствения си въображаем, несподелен с другите свят.