Навярно последният филм на колегата Алън Конигсберг съчленява готови модули от предишни и не е от най-оставащите за мисълта и чувството. Но освен че дава своя принос в борбата на "континенталната" философия срещу асимилацията й от страна на аналитичната, тази втора след "Crimes and Misdemeanors" и по-буквална кавърверсия на "Престъпление и наказание" развива един интересен мотив. Професорът по философия Ейб се е пропил, защото е загубил смисъла на съществуването си. Той преподава на своите студенти Киркегор и знае, че отчаянието от всичко, срещащо се в света, е необходимо условие за решението да бъдеш самия себе си. Само че решението, което взема, е демонична пародия на Киркегоровото "или-или". За датския мислител отчаянието от всичко съществуващо е не просто осъзнаването, а разтърсващото цялата екзистенция разкритие, че човек не е самия себе си, когато е непосредствено самия себе си. Този, който изглежда господар на екзистенцията си, който се разразява единствено в своята перспектива, обитава една привидност, защото пренебрегва човешката си крайност, т.е. това, че всеки път е разположен в хоризонта на някаква спо-делена с други и следователно неподвластна му ситуация. Той се оказва хетерономен, роб на невидимата за него фактическа част на неговата индивидуалност, която се е втвърдила до една подмолно управляваща изборите му природност, обзета от фискирани схеми на съществуване, до една демонична ирационалност. Това злокобно несъзнавано се е родило от боязънта на съзнателния Аз да приеме своята ограниченост, да повярва, че няма да свърши, ако не контролира ситуацията, и така да интегрира към себе си долната част от айсберга на индивидуалността си, т.е. ситуативните си о-пределености (дефиниращи го граници). Уловени в митичния кръговрат на природата, макар и представляващи едно все отново поставящо себе си в сменящия се декор на обстоятелствата собствено "задкулисие", тези неосъществени парчета от личностната цялост копнеят за края като безпокойни призраци и изпълват цялото същество с тъгата на безизлазността. "Екзистенциалният избор" на Ейб е карикатурна симулация, защото се извършва от позицията нарцистичния, т.е. всемогъщ и безграничен Аз. Неговото отчаяние не идва от прозрението, че живеейки като отвъден на всяка ситуация, самообожествявайки се, той изпада в зависимост от една природа, която е демонична, сковаваща в калейдоскопичната повторяемост на собствените представи, лишаваща от събитийността на споделеното съществуване. Напротив, професорът по философия е разочарован, че светът не се е показал податлив за революционно майсторене, за демиургична продуктивност от гледната точка на един трансситуативен вакуум. Той намира смисъл в света, подведен от фалшивия Свръх-аз на нарцисизма, от една съществуваща само във въображението му морална всеобщност, която е изфабрикувал несъзнателно като алиби за това, че може да действа "навън" в света без да у-частва в него, без да изпитва неговите ограничения. Но този вътрешен мафиот, на когото се продава, за да заобиколи закона на спо-деления по конституцията си човешки свят, е една представа, която се разминава с единствената истинска морална всеобщност, а именно с взаимовръзката на спо-делената и конкретна екзистенциална ситуация - факт, намиращ се в удивително противоречие с авторството на книга върху ситуативната етика. Изфантазираното общочовешко не само не прониква в дълбочината на ситуативната взаимовръзка, но - и точно това е най-интересното - отваря вратата към една друга, механична, случайна и необозрима взаимовръзка на причините и следствията, която е царството на правото. Ейб си въобразява наивно, че може да изреже хирургически един сегмент от действителност, в която плетеницата на каузалността по дефиниция няма как да бъде редуцирана до първа причина, а се разбягва като метастаза. Оригиналното във филма е това, че за разлика от своя прототип Разколников героят не изпитва разкаяние, не се чувства психологически дестабилизиран от своя истински, морален по същността си Свръх-аз. Той сякаш изцяло е превключил в режима на външно удостоверимото, съдено единствено по въздействията му съществуване и има шанс да се спаси в неговия смисъл дори и когато бива разкрит от влюбената в него студентка Джил. Провалът му обаче идва от невъзможността и на най-перфектно замисленото престъпление да предвиди всички аспекти на каузалността - Джил решава да го предаде едва когато узнава, че причинната връзка ще бъде приписана на друг. В царството на механичното, където по думите на умната студентка едно убийство влече със себе си друго, харизматичният преподавател има шанс да се справи и с нея, но се подхлъзва в специално подготвената асансьорна шахта на фенерчето, което е спечелил на лунапарка в миг на изнесена пред девойката и отново удивително противоречаща на действията му апология на случайността. Трето подобно, разобличаващо нарцистичното естество на заниманието с философия противоречие между мисъл и екзистенция е това, че в лекциите си Ейб се опитва да реабилитира истинния потенциал на чувството, интуицията, а същевременно действа по абстрактно-разсъдъчен начин. За феноменологията, която той цитира, преди да се разбира като психологическо, "вътрешно" състояние, чувството, душевното разположение е конкретното разположение в някаква ситуация, т.е. тъкмо това, което препраща "навън", отвъд капсулираността в самия себе си, и именно поради това човек следва да се опита да го разбере и да му се довери. В този смисъл то е ирационално само за абстрактно-логическото, откъснато от конкретната ситуация мислене. Но точно това мислене е ирационално в екзистенциален план, тъй като няма фактическо покритие и е подмолно направлявано от едно демонизирано несъзнавано. Ейб е irrational man в лошото значение на вземаш решенията си в подземието на една романтична, дива, хаотична чувствителност. И накрая, в този си филм Уди Алън преодолява собствената си теза, че жените си падат по обаятелни страдалци. Наистина, преди да вземе решението си да разобличи своя кумир, Джил се пита дали нейната моралност не е еснафщина на фона на неговата изключителност, но в крайна сметка е показана като по-истински съществуваща както от него, така и от своята двойно по-възрастна конкурентка. Но ако все пак мислите, че тезата на колегата Алън е вярна, кажете дали няма някаква неизвестна за мен политика на репрезентация на въпросното страдание:).
неделя, 28 февруари 2016 г.
събота, 6 февруари 2016 г.
Естетико-еротически Фейсбук-фрагменти
Механика vs. химия
Не само за всекидневния здрав разум, но и за Хегел половото отношение и любовта са химия, и химията е по-близо до истината от механиката. Механичното е нещо самодостатъчно и индиферентно, за което отношението към другото е наложено отвън. Въздействията, които оказва или търпи, и връзките, по-точно агрегатите, в които влиза, не го досягат в съкровеността му. Химичното е изначално запътено отвъд безпределността на своята непосредствена определеност, отвъд своето безразлично спрямо другото различие. То знае себе си като диферентна същност и възбудено търси своя елемент в рамките на един общ афинитет. Ако след взаимното им неутрализиране поривът бъде възроден, той вече ги единява като други, преобразени. За Казанова на Фелини се разкри като негова истина механичната кукла-манекен. А на теб коя дисциплина ти върви повече?
***
Естетическото е съзерцателно, безучастно, еротично (копнежно), т.е. не се нуждае от оръдия. Както казва Кант, то няма нищо общо с Reiz и Rührung - предадени на български като привлекателност и вълнение (емоция), но етимологично (и следователно - същностно) свързани с дразнение и докосване. Целувката е негова емблема, доколкото е коварно изместване на гениталността, т.е. на единението между две споделящи света чрез телата си човешки същества. Целувката е оставане в повърхнинността на нарцистичното неучастие в света, докато при употребата на "оръдието" по предназначение, което е възможно само когато се признава присъствието на другия, се разкрива измерението на дълбочинността. В резюме: при целувката мъжът може да симулира (морален и сетивен) интерес към другия, но при "оръдието", казано хайдегериански, лъсва голата истина.
***
Може би най-великото, което е казал Кант, е това, че естетическата наслада е без всякакъв интерес, т.е. безразлична към своя предмет. Естетът стои на необвързаната и безучастна позиция на наблюдател и съдник, зает единствено със собственото си удоволствие. Това, че от своя страна чисто сетивната приятност на дразнението и докосването, и моралното отношение се стремят към другия, разкрива тяхното най-същностно родство.
***
Плътността на тялото на другия, това, че то заема място, не се корени в някаква негова субстанциалност, а в това, че аз самият не съм безкраен в своята непосредственост, има една граница, отвъд която не съм. И тя не е границата на собственото ми тяло.
***
Възможна е аналогията, според която взаимовръзката между естетическата и етическата екзистенция при Киркегор е същата като онази между юношеския фетишизъм и гениталната сексуалност. Още при Кант естетически отнасящият се изпитва удоволствие от самия себе си, но не изпитва желание към другия. Изглежда, че естетът се отнася към своя „обект“ феноменологически, тъй като не му пред-явява понятийно как следва да се яви. Доколкото обаче стои в позицията на безучастен съзерцател, не споделя с другия някаква екзистенциална ситуация, той го оставя да се представи единствено в повърхнинните и частични аспекти, които му е пред-поставил, макар и „несъзнавано“. Понеже е безразличен към своя обект, има го като конструиран в представата независимо от това, дали последният присъства или не, той се отнася към него „оптически“, а не „тактилно“ – изтъкнатата от Кант независимост на естетическото съждение от емоция (Reiz) и вълнение (Rührung) може да се прочете в смисъл, че при него телесното е „изтласкано“ напълно, ако се вземе предвид, че Reiz означава също „дразнение“, а Rührung – „докосване“. Напротив, етическият начин на съществуване не само реабилитира телесното, но и тепърва прави възможна „плътската любов“, предполагаща едно „еротизирано тяло“, тъй като тук границата, отвъд която стои другият човек, не е външно, плоскостно ограничение, а собствена и взаимопроникваща с другия о-пределеност. Т.е. едва с дълбочината на чувствата тялото започва да изпитва удоволствие от това, да прониква в дълбочина, или човешката сексуалност не се осъществява истински като чиста природа, а едва като подчинена, снета в „социалното“. Освен че за етика неговият „любовен обект“ не е екран, върху който да прожектира своите фетиши и така да се наслаждава нарцистично на самия себе си, а някой, който наистина го привлича, този някой го привлича цялостно – но не просто „и като душа, и като тяло“, защото единството на двете може да бъде съчленено от фетиши и „обектът на желанието“ да представлява един Франкенщайн от частични аспекти. Това ще рече, че „обектът“ не се явява в един или друг пред-явен му аспект, а откъм цялостта на една неконструирана, неразполагаема ситуативна взаимовръзка.
***
Ако е вярно, че само човекът изпитва удоволствие от секса, това удоволствие започва да съществува едва като снето, т.е. ограничено, превърнато в подчинен момент. Иначе е неотложна и болезнена потребност, несвободно удовлетворяване на една биологична необходимост. Чистото, нерепресирано сексуално удоволствие е утопия на нарцистичните хора, за които социалното, налагащото граници признаване на другите хора е насилие.
***
Жената - социалното, което не е само репресивно, но носи и удоволствие; това, което примирява природното и социалното, защото е една истинска другост, която същевременно не е абстрактно-универсална, т.е. не изисква безкрайно отлагане на удоволствието. Нейното съществуване оправдава факта, че отдаващият се на удоволствие е селективен, оттегля грижите си от всички останали; то спасява от въображаемата омнипотентност на всеобщия морал. Следователно онзи, който хем се стреми към жената, хем кръшка от срещата с нея, изпитва удоволствие от самото отлагане на удоволствието, от сладостния миг на неговото предстоене, и не ще да напусне детската безграничност.
***
Буржоазната жена
За изтерзания поглед на живеещия в казармите на общочовешкия морал тя е с цивилни дрехи, сигнализиращи немислимата свобода да бъдеш единичен и случаен, и носещи грижовния отпечатък на една визуално недостъпна домашна задушевност. Тя е толерираният от социума рецидив на рода и участва притворно в универсалните регламенти. Тази жена се откъсва с усилие от системата от съпринадлежности на буржоазния дом, от пространството, което "свои", и когато върви по улицата или се явява на конкурс, винаги го прави като майката и съпругата на еди-кой-си.
***
Демоничното е фалшив, непримиряващ, изместващ "аз"-а медиатор между природно и социално, принципа на удоволствието и принципа на реалността. Например, тъй като осъществяването на човешката природа минава през социалното, алкохолът услужливо предлага на "аз"-а да го замести в превеждането й по този изпълнен с рискове път. Но тъкмо когато изглежда, че по този начин човек е станал по-смел в общуването, в участието в неподвластни му ситуации, собствената му природа му изневерява, защото капацитетът й вече е бил изразходван в еуфорията на алкохолната мобилизация и защото желанието й вече е било отбито от споделения с другия, некомфортен свят към уюта на въображаемата, неангажираща социалност на ти-мене-уважаваш-ли-ме.
***
За "катехона" на културата
Както е известно, на есхатологичната парализа, в която са изпаднали застиналите в очакване на Второто пришествие, ап. Павел противопоставя призива всеки да остане в занятието си до повторното идване на Спасителя. Срещата с Христос не би се осъществила тъкмо за обзетия от очакването й. По същия начин влюбеният, който изоставя делата си, регресира до чистото желание и стои до телефона (в съвременен вариант – проверява си непрекъснато смартфона) с изтрайващото до безкрайност нетърпение тя да позвъни, никога няма да бъде свидетел на "парусията" й. Дори и най-сетне да бъде уречено времето на мечтаната среща, той няма вече да принадлежи на споделения с други свят, в който единствено може да се случи тя, и ще занесе на нея само една импотентна, преждевременно реализирала се във въображението природа.
***
Надмогващото собствения нарцисизъм и водещо към близост себепредоставяне на възможния ни интимен партньор е най-трудно, когато няма никаква социална органика и природен или психологически афинитет, открояващи някого от абстрактната и анонимна маса на генерализирания друг човек. Тогава го квалифицираме като поднесен ни от слепия случай, генериран като числата от лотария, лишен от всякаква необходимост за нас и от правото да апелира към нашия ангажимент. Същевременно разпростираме очакването си върху цялата абстрактно-универсална другост, изглежда ни, че пред нас има безброй възможности и че ще достигнем до онзи, който ще изплати равностойността на инвестицията ни в него, като пребродим известен брой от тях. По същия начин при Киркегор неприемащите неоправдаващия очакванията им Исус за Спасител казват: "Защо пък точно той?". Сякаш атомистично раздробеното, разложилото всяка връзка и споделеност бюргерско общество, превърнало другия в надхвърлящо всяко качество количество, е условието за възможността на Киркегоровото християнство.
***
Виртуалните запознанства и бързите срещи - не псевдопсихологически опосреденият мачмейкинг - са съвсем нормална форма на търсене на партньор, защото самото модерно общество е една виртуална заедност - повечето от изложените пред погледа тела принадлежат към чужди и недостъпни за него социални светове, не са по-близо от образа на екрана. Свалката в бар не е по-истинска, а свидетелства най-много за по-голямата смелост или конвенционалност на осъществилия я. Освен това модерният човек е автономен, не се нуждае от посредник, бил той традиция или псевдонаука, когато не среща любовта в кръговете и ситуациите, където участва.
***
Телесното не е непосредствено даденото, а се достига именно чрез неговото отрицание. Обратно, фетишите, които се позовават на физическите и интелектуални наличности на другия, препречват погледа към истинския му „лик“, остават в привидността и безизлазността на представата.
***
Мобилните телефони са невероятно инфантилизиращи, защото те отучват да запазваш спокойствие, когато се намираш далеч от привичната ти среда - не можеш да извървиш и крачка, без да се допиташ по апарата до вътреутробния ти кръг. А хубавите момичета в големия град се спасяват от напора на възхитените погледи чрез непрекъснат разговор с езотерично скрития от погледа "късметлия". Както и обратно, последният собственически не може да понесе неизвестността в моментното отсъствие на неговата "мацка".
Продължение
Един приятел ми обърна внимание на структурната аналогия между мобилните телефони и феномени като цигарите, бъркането в носа и пр. И за мен тя съществува, разликата обаче е тази, че последните са все пак героични форми на понасяне на отдалечеността и свързаната с нея неизвестност.
***
Смартфонът - символ на недостъпните за погледа емоционални дълбини, на интимното 3D-пространство. Собственичката им - надвесена над екрана с непостижима съсредоточеност и свещенодействена сериозност. Озъртането й изпод вежди - високотехнологичната версия на градската студенина към случайния минувач.
***
В епохата на информационните технологии намирането на цаката или хакването е станало универсална нагласа. Не само техническите апарати, но и другите хора или хората от другия пол се третират като някаква запънала се чуждост, която с нетърпеливо поклащане на крак трябва да бъде заставена или прилъгана да те обслужи. Горкият Хайдегер едва ли е подозирал тези дълбини на своя Gestell.
***
При сценичните изкуства в представянето и на най-претенциозното произведение може да се промъкне най-вулгарната актуалност. Вчера "Лунният Пиеро" на Шьонберг бе изпят с глуповато-намръщената всекидневна гримаса на жена, бранеща се от случайните погледи в градското пространство, и с купешко-игривите ръкомахания и стойки на жена, бъбреща в кафенето на столичен мол. Въпреки това не беше зле - сякаш тези късове неволно лепната актуалност бяха трансфигурирани от изкуството.
***
Два полюса в съотношението между мъже и жени: курс по йога и коментари под статус на мацка от сферата на социалните и хуманитарни науки.
***
Спомени, сладостни до болка и замайване, са несбъднатите мечти, за които ми напомнят места и дати.
***
Неслучилият се кайрос
Духът се завръща към себе си без изобщо да е излизал навън. Припомня си миналото на неосъщественото бъдеще.
***
Frozen
Освен че отнесе уинксите на пазара на момичешки артикули, последният кинохит на Дисни позволява психоаналитичен прочит на фигурата на вълшебния герой. Свръхестествените способности на ледената принцеса Елза са сили, които избликват в юношеството й от тъмните недра на нейната природа и които тя не може да контролира. Страхувайки се, че присъствието й е унищожително за останалите, тя се изолира от света. Но омнипотентността й може да бъде видяна като невроза. Магическите способности на Елза и заедно с тях цялата приказна реалност съществуват във въображаемия свят на девойка, която се изплашва от порастването. Тя е всемогъща, защото този свят е конструиран от нея. Не владее ефекта, който упражнява върху другите, защото е сляпа за фактическите си отношения с тях. По-трудното чудо се оказва нормалността на нейната сестра Анна - чудото да срещаш края си в някой друг, който не е материализация на твоите представи, и все пак да си жив в един по-истински смисъл, отколкото ако те се бяха сбъднали. Мразът, студенината - това е нарцистичната самозатвореност, дори и по отношение на собствените чувства. А именно чувствата, не общите понятия, са аспектите на индивидуалното съществуване, които сочат отвъд капсулираната и абстрактна "субективност" към споделения с други свят.
***
Има хора, за които е по-лесно да развият магически способности, отколкото да приемат, че съществуват редом с други.
***
"Принцът на бял кон" е фраза, която иронизира женското фантазьорство. Но ако един мъж е нарцис и очаква да бъде точно това за своята избраница:)?
***
Последната новела от "Всичко, което искате да знаете за секса..." на ранния Уди Алън представяше органите на мъжко тяло като обслужвани от миниатюрни човечета по време на среща с жена. Мозъкът, естествено, бе стерилен пулт за управление, напомнящ за космодрум. Работещите там осъществяваха в стилистиката на космически екшън винаги висящата на косъм координация между телесните функции. В пълен контраст с електронизирания характер на нервната система ерекцията се постигаше по най-примитивния и физически начин - чрез навиване на повдигаща половия член макара от работещи под команда и газещи във вода труженици, прилични на роби в римска галера. По едно време в командния център бе доведен под стража саботьорът, разколебал при първия опит духа на обслужващите подемното съоръжение - съвестта, облечена в черни свещенически одежди. Намирам този символ за сполучлив, доколкото в него може да се разчете битието на религията в хетерономните и раздвоени индивиди. Но най-много ми хареса боязливият сперматозоид, в който се бе превъплътил самият Уди Алън. Той съсредоточаваше цялата екзистенция на вместващия го мъж, защото се отнасяше към възможността за собствената си невъзможност, т.е. смъртта, и стоеше в откритостта на едно непредвидимо случване, докато мозъкът не си задаваше никакви въпроси и действаше като чист функционер. Чакащ в един коридор заедно с безброй свои събратя, подобно на десантчици в самолет, всеки миг да се отворят портите към неизвестното, той се страхуваше да не би отреченият по време на обучението му мит за някаква отделяща го от телоса му гума да е истина, или пък детектираното наличие на жена отпред да се окаже инсинуация на въображението и той да се размаже на тавана. Накрая, тъкмо когато в пулта за управление отвориха шампанското, за да отпразнуват успешния завършек на една изглеждала неизпълнима мисия, сетивата донесоха вестта, че тя, постигнатата цел, иска още.
***
"Фервекс" и отчуждение
Една сутрин бащата се събужда обзет от вирус и нахлузил съгласно модата клинообразен панталон, започва да преследва нуклеарното си домочадие като кашлящо зомби. Полуинтелигентната му съпруга и дъщеря му, и двете руси, с лица, които са реалистични със своята характерност, но приемливи от гледна точка на осреднения геометричен идеал, вече не го смятат за принадлежащ към техния свят и отказват всякаква комуникация зад затръшнатата пред лицето му врата. Единственото, което може да възстанови условията за неговата съпружеска и бащинска годност, е плъзнатото под вратата прахче "Фервекс". След като е изминало указаното на листовката време за завръщането му към нормалността, той е допуснат да седи заедно със семейството си на канапето пред телевизора. Тогава момичето поглежда своя вчесан в знак на излекуваната настинка баща с плаха усмивка, доверяваща се единствено на научните фундаменти на фармацевтичната индустрия. Базисното отчуждение обаче разтваря бездните си, когато бащата решава да се пошегува, че все още е зомби, и стреснатото дете се успокоява едва след санкцията от страна на майка му - тази Ева, подаваща сашета от дървото на медицинското познание.
***
"Затъмнението" на Антониони не може да се сравнява с "Нощта", но финалният пасаж на филма е изключителен: едно болезнено разтегнато по протежение на смрачаването и натрапчиво оповестявано от регулярно спиращите автобуси, запътените другаде минувачи и случайните взаимодействия в материалния свят неидване на мястото на срещата - място, пустеещо откъм случване и присъствие, безразлично побрало произволен отрязък от механичния континуум на предмети и явления.
Не само за всекидневния здрав разум, но и за Хегел половото отношение и любовта са химия, и химията е по-близо до истината от механиката. Механичното е нещо самодостатъчно и индиферентно, за което отношението към другото е наложено отвън. Въздействията, които оказва или търпи, и връзките, по-точно агрегатите, в които влиза, не го досягат в съкровеността му. Химичното е изначално запътено отвъд безпределността на своята непосредствена определеност, отвъд своето безразлично спрямо другото различие. То знае себе си като диферентна същност и възбудено търси своя елемент в рамките на един общ афинитет. Ако след взаимното им неутрализиране поривът бъде възроден, той вече ги единява като други, преобразени. За Казанова на Фелини се разкри като негова истина механичната кукла-манекен. А на теб коя дисциплина ти върви повече?
***
Естетическото е съзерцателно, безучастно, еротично (копнежно), т.е. не се нуждае от оръдия. Както казва Кант, то няма нищо общо с Reiz и Rührung - предадени на български като привлекателност и вълнение (емоция), но етимологично (и следователно - същностно) свързани с дразнение и докосване. Целувката е негова емблема, доколкото е коварно изместване на гениталността, т.е. на единението между две споделящи света чрез телата си човешки същества. Целувката е оставане в повърхнинността на нарцистичното неучастие в света, докато при употребата на "оръдието" по предназначение, което е възможно само когато се признава присъствието на другия, се разкрива измерението на дълбочинността. В резюме: при целувката мъжът може да симулира (морален и сетивен) интерес към другия, но при "оръдието", казано хайдегериански, лъсва голата истина.
***
Може би най-великото, което е казал Кант, е това, че естетическата наслада е без всякакъв интерес, т.е. безразлична към своя предмет. Естетът стои на необвързаната и безучастна позиция на наблюдател и съдник, зает единствено със собственото си удоволствие. Това, че от своя страна чисто сетивната приятност на дразнението и докосването, и моралното отношение се стремят към другия, разкрива тяхното най-същностно родство.
***
Плътността на тялото на другия, това, че то заема място, не се корени в някаква негова субстанциалност, а в това, че аз самият не съм безкраен в своята непосредственост, има една граница, отвъд която не съм. И тя не е границата на собственото ми тяло.
***
Възможна е аналогията, според която взаимовръзката между естетическата и етическата екзистенция при Киркегор е същата като онази между юношеския фетишизъм и гениталната сексуалност. Още при Кант естетически отнасящият се изпитва удоволствие от самия себе си, но не изпитва желание към другия. Изглежда, че естетът се отнася към своя „обект“ феноменологически, тъй като не му пред-явява понятийно как следва да се яви. Доколкото обаче стои в позицията на безучастен съзерцател, не споделя с другия някаква екзистенциална ситуация, той го оставя да се представи единствено в повърхнинните и частични аспекти, които му е пред-поставил, макар и „несъзнавано“. Понеже е безразличен към своя обект, има го като конструиран в представата независимо от това, дали последният присъства или не, той се отнася към него „оптически“, а не „тактилно“ – изтъкнатата от Кант независимост на естетическото съждение от емоция (Reiz) и вълнение (Rührung) може да се прочете в смисъл, че при него телесното е „изтласкано“ напълно, ако се вземе предвид, че Reiz означава също „дразнение“, а Rührung – „докосване“. Напротив, етическият начин на съществуване не само реабилитира телесното, но и тепърва прави възможна „плътската любов“, предполагаща едно „еротизирано тяло“, тъй като тук границата, отвъд която стои другият човек, не е външно, плоскостно ограничение, а собствена и взаимопроникваща с другия о-пределеност. Т.е. едва с дълбочината на чувствата тялото започва да изпитва удоволствие от това, да прониква в дълбочина, или човешката сексуалност не се осъществява истински като чиста природа, а едва като подчинена, снета в „социалното“. Освен че за етика неговият „любовен обект“ не е екран, върху който да прожектира своите фетиши и така да се наслаждава нарцистично на самия себе си, а някой, който наистина го привлича, този някой го привлича цялостно – но не просто „и като душа, и като тяло“, защото единството на двете може да бъде съчленено от фетиши и „обектът на желанието“ да представлява един Франкенщайн от частични аспекти. Това ще рече, че „обектът“ не се явява в един или друг пред-явен му аспект, а откъм цялостта на една неконструирана, неразполагаема ситуативна взаимовръзка.
***
Ако е вярно, че само човекът изпитва удоволствие от секса, това удоволствие започва да съществува едва като снето, т.е. ограничено, превърнато в подчинен момент. Иначе е неотложна и болезнена потребност, несвободно удовлетворяване на една биологична необходимост. Чистото, нерепресирано сексуално удоволствие е утопия на нарцистичните хора, за които социалното, налагащото граници признаване на другите хора е насилие.
***
Жената - социалното, което не е само репресивно, но носи и удоволствие; това, което примирява природното и социалното, защото е една истинска другост, която същевременно не е абстрактно-универсална, т.е. не изисква безкрайно отлагане на удоволствието. Нейното съществуване оправдава факта, че отдаващият се на удоволствие е селективен, оттегля грижите си от всички останали; то спасява от въображаемата омнипотентност на всеобщия морал. Следователно онзи, който хем се стреми към жената, хем кръшка от срещата с нея, изпитва удоволствие от самото отлагане на удоволствието, от сладостния миг на неговото предстоене, и не ще да напусне детската безграничност.
***
Буржоазната жена
За изтерзания поглед на живеещия в казармите на общочовешкия морал тя е с цивилни дрехи, сигнализиращи немислимата свобода да бъдеш единичен и случаен, и носещи грижовния отпечатък на една визуално недостъпна домашна задушевност. Тя е толерираният от социума рецидив на рода и участва притворно в универсалните регламенти. Тази жена се откъсва с усилие от системата от съпринадлежности на буржоазния дом, от пространството, което "свои", и когато върви по улицата или се явява на конкурс, винаги го прави като майката и съпругата на еди-кой-си.
***
Демоничното е фалшив, непримиряващ, изместващ "аз"-а медиатор между природно и социално, принципа на удоволствието и принципа на реалността. Например, тъй като осъществяването на човешката природа минава през социалното, алкохолът услужливо предлага на "аз"-а да го замести в превеждането й по този изпълнен с рискове път. Но тъкмо когато изглежда, че по този начин човек е станал по-смел в общуването, в участието в неподвластни му ситуации, собствената му природа му изневерява, защото капацитетът й вече е бил изразходван в еуфорията на алкохолната мобилизация и защото желанието й вече е било отбито от споделения с другия, некомфортен свят към уюта на въображаемата, неангажираща социалност на ти-мене-уважаваш-ли-ме.
***
За "катехона" на културата
Както е известно, на есхатологичната парализа, в която са изпаднали застиналите в очакване на Второто пришествие, ап. Павел противопоставя призива всеки да остане в занятието си до повторното идване на Спасителя. Срещата с Христос не би се осъществила тъкмо за обзетия от очакването й. По същия начин влюбеният, който изоставя делата си, регресира до чистото желание и стои до телефона (в съвременен вариант – проверява си непрекъснато смартфона) с изтрайващото до безкрайност нетърпение тя да позвъни, никога няма да бъде свидетел на "парусията" й. Дори и най-сетне да бъде уречено времето на мечтаната среща, той няма вече да принадлежи на споделения с други свят, в който единствено може да се случи тя, и ще занесе на нея само една импотентна, преждевременно реализирала се във въображението природа.
***
Надмогващото собствения нарцисизъм и водещо към близост себепредоставяне на възможния ни интимен партньор е най-трудно, когато няма никаква социална органика и природен или психологически афинитет, открояващи някого от абстрактната и анонимна маса на генерализирания друг човек. Тогава го квалифицираме като поднесен ни от слепия случай, генериран като числата от лотария, лишен от всякаква необходимост за нас и от правото да апелира към нашия ангажимент. Същевременно разпростираме очакването си върху цялата абстрактно-универсална другост, изглежда ни, че пред нас има безброй възможности и че ще достигнем до онзи, който ще изплати равностойността на инвестицията ни в него, като пребродим известен брой от тях. По същия начин при Киркегор неприемащите неоправдаващия очакванията им Исус за Спасител казват: "Защо пък точно той?". Сякаш атомистично раздробеното, разложилото всяка връзка и споделеност бюргерско общество, превърнало другия в надхвърлящо всяко качество количество, е условието за възможността на Киркегоровото християнство.
***
Виртуалните запознанства и бързите срещи - не псевдопсихологически опосреденият мачмейкинг - са съвсем нормална форма на търсене на партньор, защото самото модерно общество е една виртуална заедност - повечето от изложените пред погледа тела принадлежат към чужди и недостъпни за него социални светове, не са по-близо от образа на екрана. Свалката в бар не е по-истинска, а свидетелства най-много за по-голямата смелост или конвенционалност на осъществилия я. Освен това модерният човек е автономен, не се нуждае от посредник, бил той традиция или псевдонаука, когато не среща любовта в кръговете и ситуациите, където участва.
***
Телесното не е непосредствено даденото, а се достига именно чрез неговото отрицание. Обратно, фетишите, които се позовават на физическите и интелектуални наличности на другия, препречват погледа към истинския му „лик“, остават в привидността и безизлазността на представата.
***
Мобилните телефони са невероятно инфантилизиращи, защото те отучват да запазваш спокойствие, когато се намираш далеч от привичната ти среда - не можеш да извървиш и крачка, без да се допиташ по апарата до вътреутробния ти кръг. А хубавите момичета в големия град се спасяват от напора на възхитените погледи чрез непрекъснат разговор с езотерично скрития от погледа "късметлия". Както и обратно, последният собственически не може да понесе неизвестността в моментното отсъствие на неговата "мацка".
Продължение
Един приятел ми обърна внимание на структурната аналогия между мобилните телефони и феномени като цигарите, бъркането в носа и пр. И за мен тя съществува, разликата обаче е тази, че последните са все пак героични форми на понасяне на отдалечеността и свързаната с нея неизвестност.
***
Смартфонът - символ на недостъпните за погледа емоционални дълбини, на интимното 3D-пространство. Собственичката им - надвесена над екрана с непостижима съсредоточеност и свещенодействена сериозност. Озъртането й изпод вежди - високотехнологичната версия на градската студенина към случайния минувач.
***
В епохата на информационните технологии намирането на цаката или хакването е станало универсална нагласа. Не само техническите апарати, но и другите хора или хората от другия пол се третират като някаква запънала се чуждост, която с нетърпеливо поклащане на крак трябва да бъде заставена или прилъгана да те обслужи. Горкият Хайдегер едва ли е подозирал тези дълбини на своя Gestell.
***
При сценичните изкуства в представянето и на най-претенциозното произведение може да се промъкне най-вулгарната актуалност. Вчера "Лунният Пиеро" на Шьонберг бе изпят с глуповато-намръщената всекидневна гримаса на жена, бранеща се от случайните погледи в градското пространство, и с купешко-игривите ръкомахания и стойки на жена, бъбреща в кафенето на столичен мол. Въпреки това не беше зле - сякаш тези късове неволно лепната актуалност бяха трансфигурирани от изкуството.
***
Два полюса в съотношението между мъже и жени: курс по йога и коментари под статус на мацка от сферата на социалните и хуманитарни науки.
***
Спомени, сладостни до болка и замайване, са несбъднатите мечти, за които ми напомнят места и дати.
***
Неслучилият се кайрос
Духът се завръща към себе си без изобщо да е излизал навън. Припомня си миналото на неосъщественото бъдеще.
***
Frozen
Освен че отнесе уинксите на пазара на момичешки артикули, последният кинохит на Дисни позволява психоаналитичен прочит на фигурата на вълшебния герой. Свръхестествените способности на ледената принцеса Елза са сили, които избликват в юношеството й от тъмните недра на нейната природа и които тя не може да контролира. Страхувайки се, че присъствието й е унищожително за останалите, тя се изолира от света. Но омнипотентността й може да бъде видяна като невроза. Магическите способности на Елза и заедно с тях цялата приказна реалност съществуват във въображаемия свят на девойка, която се изплашва от порастването. Тя е всемогъща, защото този свят е конструиран от нея. Не владее ефекта, който упражнява върху другите, защото е сляпа за фактическите си отношения с тях. По-трудното чудо се оказва нормалността на нейната сестра Анна - чудото да срещаш края си в някой друг, който не е материализация на твоите представи, и все пак да си жив в един по-истински смисъл, отколкото ако те се бяха сбъднали. Мразът, студенината - това е нарцистичната самозатвореност, дори и по отношение на собствените чувства. А именно чувствата, не общите понятия, са аспектите на индивидуалното съществуване, които сочат отвъд капсулираната и абстрактна "субективност" към споделения с други свят.
***
Има хора, за които е по-лесно да развият магически способности, отколкото да приемат, че съществуват редом с други.
***
"Принцът на бял кон" е фраза, която иронизира женското фантазьорство. Но ако един мъж е нарцис и очаква да бъде точно това за своята избраница:)?
***
Последната новела от "Всичко, което искате да знаете за секса..." на ранния Уди Алън представяше органите на мъжко тяло като обслужвани от миниатюрни човечета по време на среща с жена. Мозъкът, естествено, бе стерилен пулт за управление, напомнящ за космодрум. Работещите там осъществяваха в стилистиката на космически екшън винаги висящата на косъм координация между телесните функции. В пълен контраст с електронизирания характер на нервната система ерекцията се постигаше по най-примитивния и физически начин - чрез навиване на повдигаща половия член макара от работещи под команда и газещи във вода труженици, прилични на роби в римска галера. По едно време в командния център бе доведен под стража саботьорът, разколебал при първия опит духа на обслужващите подемното съоръжение - съвестта, облечена в черни свещенически одежди. Намирам този символ за сполучлив, доколкото в него може да се разчете битието на религията в хетерономните и раздвоени индивиди. Но най-много ми хареса боязливият сперматозоид, в който се бе превъплътил самият Уди Алън. Той съсредоточаваше цялата екзистенция на вместващия го мъж, защото се отнасяше към възможността за собствената си невъзможност, т.е. смъртта, и стоеше в откритостта на едно непредвидимо случване, докато мозъкът не си задаваше никакви въпроси и действаше като чист функционер. Чакащ в един коридор заедно с безброй свои събратя, подобно на десантчици в самолет, всеки миг да се отворят портите към неизвестното, той се страхуваше да не би отреченият по време на обучението му мит за някаква отделяща го от телоса му гума да е истина, или пък детектираното наличие на жена отпред да се окаже инсинуация на въображението и той да се размаже на тавана. Накрая, тъкмо когато в пулта за управление отвориха шампанското, за да отпразнуват успешния завършек на една изглеждала неизпълнима мисия, сетивата донесоха вестта, че тя, постигнатата цел, иска още.
***
"Фервекс" и отчуждение
Една сутрин бащата се събужда обзет от вирус и нахлузил съгласно модата клинообразен панталон, започва да преследва нуклеарното си домочадие като кашлящо зомби. Полуинтелигентната му съпруга и дъщеря му, и двете руси, с лица, които са реалистични със своята характерност, но приемливи от гледна точка на осреднения геометричен идеал, вече не го смятат за принадлежащ към техния свят и отказват всякаква комуникация зад затръшнатата пред лицето му врата. Единственото, което може да възстанови условията за неговата съпружеска и бащинска годност, е плъзнатото под вратата прахче "Фервекс". След като е изминало указаното на листовката време за завръщането му към нормалността, той е допуснат да седи заедно със семейството си на канапето пред телевизора. Тогава момичето поглежда своя вчесан в знак на излекуваната настинка баща с плаха усмивка, доверяваща се единствено на научните фундаменти на фармацевтичната индустрия. Базисното отчуждение обаче разтваря бездните си, когато бащата решава да се пошегува, че все още е зомби, и стреснатото дете се успокоява едва след санкцията от страна на майка му - тази Ева, подаваща сашета от дървото на медицинското познание.
***
"Затъмнението" на Антониони не може да се сравнява с "Нощта", но финалният пасаж на филма е изключителен: едно болезнено разтегнато по протежение на смрачаването и натрапчиво оповестявано от регулярно спиращите автобуси, запътените другаде минувачи и случайните взаимодействия в материалния свят неидване на мястото на срещата - място, пустеещо откъм случване и присъствие, безразлично побрало произволен отрязък от механичния континуум на предмети и явления.
понеделник, 1 февруари 2016 г.
Буквализирането на истината като антиутопия
Във филмовата антиутопия "The Lobster" биологично зрелите индивиди, които не успеят да си намерят семеен партньор в рамките на определен срок, биват трансформирани в избрано от тях животно. Това има донякъде своето философско основание, тъй като "саможивите", както са наречени те във филма, контактуват в другия само с разпознати от гледна точка на някаква собствена целесъобразност повърхнинни и частични аспекти. По аналогичен начин животните не различават между себе си и другото, не го сглобяват в самостоятелен и цялостен "обект", а са обзети от фиксирани алгоритми на "взаимодействие" с него, при които го изпитват като опорна точка или повърхнина. "Саможивите" са загубили човешкото, което представлява битие в откритостта на едно непредопределено случване и става възможно чрез споделянето на света с другия като друг, неразполагаем. Забавното във филма е това, че тази истина се прилага буквалистки в антиутопичното общество - отпадането от общността на хората е материална трансформация, извършвана посредством специална апаратура. Всъщност "първосигнална", животинска е самата логика на системата. "Саможивите" - както тези, които са заставени да си търсят половинка по надлежния ред, така и онези, които се укриват партизански и водят съществуване на "прибежки и припълзявания" - са изключени изцяло от благата на човешкия свят, а вторите, досущ както в "Левиатан" на Хобс, се намират в природно състояние, където всеки има правото да ги убие. Това природно състояние е изтълкувано тук отново в най-натуралистичния смисъл, а свободата на пребиваващите в него е прост негатив на системата, израз на същия двоичен логически код - тя се състои в танцуването само на електронна музика, т.е. в не-танцуването с друг, и в не-търсенето на партньор. Но най-остроумни във филма са буквализмите на взаимността. В повечето случаи най-дълбоко основание за близост или ревност е някаква съвпадаща телесна специфика, дори недъг - кръвотечение от носа, накуцване, късогледство. На едно по-високо ниво такова основание е някаква обща черта на характера, възприеман обаче също като естествена и неизменна даденост. Спонтанността и откритостта на търсещия близост са буквализирани тук в императива да бъдеш неотменно своя характеров тик - за да си намери половинка в срок, протагонистът решава да се преправи на жесток и безсърдечен, и когато жената, чиято същност се изчерпва с това качество, го разобличава, той е заплашен от мигновено "зооморфициране". И благата на споделеното съществуване са интерпретирани в чисто материален план - освен достъпността на цивилизационните удобства те включват, отново в духа на Хобс, подсигуряването на биологическия живот. Демонстрации в стила на гражданска защита изтъкват като основен смисъл на семейния живот това, че жената с мъж до себе си е защитена от изнасилвачи, а жененият мъж - от задавяне на масата. Пародията кулминира в схващането, че преодоляването на собствения нарцисизъм в общото битие на семейството означава самоотвержено поемане на скучна информация от професионалната област на съпруга или от прилежно прочетена за целта енциклопедична статия. В края на филма, намерил истинската любов отвъд комплементарните помежду си система и съпротива, героят, продължавайки да мисли буквално, търси в себе си смелост да възстанови основанието за близостта си със своята любима, която е загубила наскоро едно от човешките сетива, в чийто начин на функциониране двамата са били сродни преди това. Но може би неслучайно това е именно сетивото, виновно за свеждането на другия до повърхнина.
Абонамент за:
Публикации (Atom)