Механика vs. химия
Не само за всекидневния здрав разум, но и за Хегел половото отношение и любовта са химия, и химията е по-близо до истината от механиката. Механичното е нещо самодостатъчно и индиферентно, за което отношението към другото е наложено отвън. Въздействията, които оказва или търпи, и връзките, по-точно агрегатите, в които влиза, не го досягат в съкровеността му. Химичното е изначално запътено отвъд безпределността на своята непосредствена определеност, отвъд своето безразлично спрямо другото различие. То знае себе си като диферентна същност и възбудено търси своя елемент в рамките на един общ афинитет. Ако след взаимното им неутрализиране поривът бъде възроден, той вече ги единява като други, преобразени. За Казанова на Фелини се разкри като негова истина механичната кукла-манекен. А на теб коя дисциплина ти върви повече?
***
Естетическото е съзерцателно, безучастно, еротично (копнежно), т.е. не се нуждае от оръдия. Както казва Кант, то няма нищо общо с Reiz и Rührung - предадени на български като привлекателност и вълнение (емоция), но етимологично (и следователно - същностно) свързани с дразнение и докосване. Целувката е негова емблема, доколкото е коварно изместване на гениталността, т.е. на единението между две споделящи света чрез телата си човешки същества. Целувката е оставане в повърхнинността на нарцистичното неучастие в света, докато при употребата на "оръдието" по предназначение, което е възможно само когато се признава присъствието на другия, се разкрива измерението на дълбочинността. В резюме: при целувката мъжът може да симулира (морален и сетивен) интерес към другия, но при "оръдието", казано хайдегериански, лъсва голата истина.
***
Може би най-великото, което е казал Кант, е това, че естетическата наслада е без всякакъв интерес, т.е. безразлична към своя предмет. Естетът стои на необвързаната и безучастна позиция на наблюдател и съдник, зает единствено със собственото си удоволствие. Това, че от своя страна чисто сетивната приятност на дразнението и докосването, и моралното отношение се стремят към другия, разкрива тяхното най-същностно родство.
***
Плътността на тялото на другия, това, че то заема място, не се корени в някаква негова субстанциалност, а в това, че аз самият не съм безкраен в своята непосредственост, има една граница, отвъд която не съм. И тя не е границата на собственото ми тяло.
***
Възможна е аналогията, според която взаимовръзката между естетическата и етическата екзистенция при Киркегор е същата като онази между юношеския фетишизъм и гениталната сексуалност. Още при Кант естетически отнасящият се изпитва удоволствие от самия себе си, но не изпитва желание към другия. Изглежда, че естетът се отнася към своя „обект“ феноменологически, тъй като не му пред-явява понятийно как следва да се яви. Доколкото обаче стои в позицията на безучастен съзерцател, не споделя с другия някаква екзистенциална ситуация, той го оставя да се представи единствено в повърхнинните и частични аспекти, които му е пред-поставил, макар и „несъзнавано“. Понеже е безразличен към своя обект, има го като конструиран в представата независимо от това, дали последният присъства или не, той се отнася към него „оптически“, а не „тактилно“ – изтъкнатата от Кант независимост на естетическото съждение от емоция (Reiz) и вълнение (Rührung) може да се прочете в смисъл, че при него телесното е „изтласкано“ напълно, ако се вземе предвид, че Reiz означава също „дразнение“, а Rührung – „докосване“. Напротив, етическият начин на съществуване не само реабилитира телесното, но и тепърва прави възможна „плътската любов“, предполагаща едно „еротизирано тяло“, тъй като тук границата, отвъд която стои другият човек, не е външно, плоскостно ограничение, а собствена и взаимопроникваща с другия о-пределеност. Т.е. едва с дълбочината на чувствата тялото започва да изпитва удоволствие от това, да прониква в дълбочина, или човешката сексуалност не се осъществява истински като чиста природа, а едва като подчинена, снета в „социалното“. Освен че за етика неговият „любовен обект“ не е екран, върху който да прожектира своите фетиши и така да се наслаждава нарцистично на самия себе си, а някой, който наистина го привлича, този някой го привлича цялостно – но не просто „и като душа, и като тяло“, защото единството на двете може да бъде съчленено от фетиши и „обектът на желанието“ да представлява един Франкенщайн от частични аспекти. Това ще рече, че „обектът“ не се явява в един или друг пред-явен му аспект, а откъм цялостта на една неконструирана, неразполагаема ситуативна взаимовръзка.
***
Ако е вярно, че само човекът изпитва удоволствие от секса, това удоволствие започва да съществува едва като снето, т.е. ограничено, превърнато в подчинен момент. Иначе е неотложна и болезнена потребност, несвободно удовлетворяване на една биологична необходимост. Чистото, нерепресирано сексуално удоволствие е утопия на нарцистичните хора, за които социалното, налагащото граници признаване на другите хора е насилие.
***
Жената - социалното, което не е само репресивно, но носи и удоволствие; това, което примирява природното и социалното, защото е една истинска другост, която същевременно не е абстрактно-универсална, т.е. не изисква безкрайно отлагане на удоволствието. Нейното съществуване оправдава факта, че отдаващият се на удоволствие е селективен, оттегля грижите си от всички останали; то спасява от въображаемата омнипотентност на всеобщия морал. Следователно онзи, който хем се стреми към жената, хем кръшка от срещата с нея, изпитва удоволствие от самото отлагане на удоволствието, от сладостния миг на неговото предстоене, и не ще да напусне детската безграничност.
***
Буржоазната жена
За изтерзания поглед на живеещия в казармите на общочовешкия морал тя е с цивилни дрехи, сигнализиращи немислимата свобода да бъдеш единичен и случаен, и носещи грижовния отпечатък на една визуално недостъпна домашна задушевност. Тя е толерираният от социума рецидив на рода и участва притворно в универсалните регламенти. Тази жена се откъсва с усилие от системата от съпринадлежности на буржоазния дом, от пространството, което "свои", и когато върви по улицата или се явява на конкурс, винаги го прави като майката и съпругата на еди-кой-си.
***
Демоничното е фалшив, непримиряващ, изместващ "аз"-а медиатор между природно и социално, принципа на удоволствието и принципа на реалността. Например, тъй като осъществяването на човешката природа минава през социалното, алкохолът услужливо предлага на "аз"-а да го замести в превеждането й по този изпълнен с рискове път. Но тъкмо когато изглежда, че по този начин човек е станал по-смел в общуването, в участието в неподвластни му ситуации, собствената му природа му изневерява, защото капацитетът й вече е бил изразходван в еуфорията на алкохолната мобилизация и защото желанието й вече е било отбито от споделения с другия, некомфортен свят към уюта на въображаемата, неангажираща социалност на ти-мене-уважаваш-ли-ме.
***
За "катехона" на културата
Както е известно, на есхатологичната парализа, в която са изпаднали застиналите в очакване на Второто пришествие, ап. Павел противопоставя призива всеки да остане в занятието си до повторното идване на Спасителя. Срещата с Христос не би се осъществила тъкмо за обзетия от очакването й. По същия начин влюбеният, който изоставя делата си, регресира до чистото желание и стои до телефона (в съвременен вариант – проверява си непрекъснато смартфона) с изтрайващото до безкрайност нетърпение тя да позвъни, никога няма да бъде свидетел на "парусията" й. Дори и най-сетне да бъде уречено времето на мечтаната среща, той няма вече да принадлежи на споделения с други свят, в който единствено може да се случи тя, и ще занесе на нея само една импотентна, преждевременно реализирала се във въображението природа.
***
Надмогващото собствения нарцисизъм и водещо към близост себепредоставяне на възможния ни интимен партньор е най-трудно, когато няма никаква социална органика и природен или психологически афинитет, открояващи някого от абстрактната и анонимна маса на генерализирания друг човек. Тогава го квалифицираме като поднесен ни от слепия случай, генериран като числата от лотария, лишен от всякаква необходимост за нас и от правото да апелира към нашия ангажимент. Същевременно разпростираме очакването си върху цялата абстрактно-универсална другост, изглежда ни, че пред нас има безброй възможности и че ще достигнем до онзи, който ще изплати равностойността на инвестицията ни в него, като пребродим известен брой от тях. По същия начин при Киркегор неприемащите неоправдаващия очакванията им Исус за Спасител казват: "Защо пък точно той?". Сякаш атомистично раздробеното, разложилото всяка връзка и споделеност бюргерско общество, превърнало другия в надхвърлящо всяко качество количество, е условието за възможността на Киркегоровото християнство.
***
Виртуалните запознанства и бързите срещи - не псевдопсихологически опосреденият мачмейкинг - са съвсем нормална форма на търсене на партньор, защото самото модерно общество е една виртуална заедност - повечето от изложените пред погледа тела принадлежат към чужди и недостъпни за него социални светове, не са по-близо от образа на екрана. Свалката в бар не е по-истинска, а свидетелства най-много за по-голямата смелост или конвенционалност на осъществилия я. Освен това модерният човек е автономен, не се нуждае от посредник, бил той традиция или псевдонаука, когато не среща любовта в кръговете и ситуациите, където участва.
***
Телесното не е непосредствено даденото, а се достига именно чрез неговото отрицание. Обратно, фетишите, които се позовават на физическите и интелектуални наличности на другия, препречват погледа към истинския му „лик“, остават в привидността и безизлазността на представата.
***
Мобилните телефони са невероятно инфантилизиращи, защото те отучват да запазваш спокойствие, когато се намираш далеч от привичната ти среда - не можеш да извървиш и крачка, без да се допиташ по апарата до вътреутробния ти кръг. А хубавите момичета в големия град се спасяват от напора на възхитените погледи чрез непрекъснат разговор с езотерично скрития от погледа "късметлия". Както и обратно, последният собственически не може да понесе неизвестността в моментното отсъствие на неговата "мацка".
Продължение
Един приятел ми обърна внимание на структурната аналогия между мобилните телефони и феномени като цигарите, бъркането в носа и пр. И за мен тя съществува, разликата обаче е тази, че последните са все пак героични форми на понасяне на отдалечеността и свързаната с нея неизвестност.
***
Смартфонът - символ на недостъпните за погледа емоционални дълбини, на интимното 3D-пространство. Собственичката им - надвесена над екрана с непостижима съсредоточеност и свещенодействена сериозност. Озъртането й изпод вежди - високотехнологичната версия на градската студенина към случайния минувач.
***
В епохата на информационните технологии намирането на цаката или хакването е станало универсална нагласа. Не само техническите апарати, но и другите хора или хората от другия пол се третират като някаква запънала се чуждост, която с нетърпеливо поклащане на крак трябва да бъде заставена или прилъгана да те обслужи. Горкият Хайдегер едва ли е подозирал тези дълбини на своя Gestell.
***
При сценичните изкуства в представянето и на най-претенциозното произведение може да се промъкне най-вулгарната актуалност. Вчера "Лунният Пиеро" на Шьонберг бе изпят с глуповато-намръщената всекидневна гримаса на жена, бранеща се от случайните погледи в градското пространство, и с купешко-игривите ръкомахания и стойки на жена, бъбреща в кафенето на столичен мол. Въпреки това не беше зле - сякаш тези късове неволно лепната актуалност бяха трансфигурирани от изкуството.
***
Два полюса в съотношението между мъже и жени: курс по йога и коментари под статус на мацка от сферата на социалните и хуманитарни науки.
***
Спомени, сладостни до болка и замайване, са несбъднатите мечти, за които ми напомнят места и дати.
***
Неслучилият се кайрос
Духът се завръща към себе си без изобщо да е излизал навън. Припомня си миналото на неосъщественото бъдеще.
***
Frozen
Освен че отнесе уинксите на пазара на момичешки артикули, последният кинохит на Дисни позволява психоаналитичен прочит на фигурата на вълшебния герой. Свръхестествените способности на ледената принцеса Елза са сили, които избликват в юношеството й от тъмните недра на нейната природа и които тя не може да контролира. Страхувайки се, че присъствието й е унищожително за останалите, тя се изолира от света. Но омнипотентността й може да бъде видяна като невроза. Магическите способности на Елза и заедно с тях цялата приказна реалност съществуват във въображаемия свят на девойка, която се изплашва от порастването. Тя е всемогъща, защото този свят е конструиран от нея. Не владее ефекта, който упражнява върху другите, защото е сляпа за фактическите си отношения с тях. По-трудното чудо се оказва нормалността на нейната сестра Анна - чудото да срещаш края си в някой друг, който не е материализация на твоите представи, и все пак да си жив в един по-истински смисъл, отколкото ако те се бяха сбъднали. Мразът, студенината - това е нарцистичната самозатвореност, дори и по отношение на собствените чувства. А именно чувствата, не общите понятия, са аспектите на индивидуалното съществуване, които сочат отвъд капсулираната и абстрактна "субективност" към споделения с други свят.
***
Има хора, за които е по-лесно да развият магически способности, отколкото да приемат, че съществуват редом с други.
***
"Принцът на бял кон" е фраза, която иронизира женското фантазьорство. Но ако един мъж е нарцис и очаква да бъде точно това за своята избраница:)?
***
Последната новела от "Всичко, което искате да знаете за секса..." на ранния Уди Алън представяше органите на мъжко тяло като обслужвани от миниатюрни човечета по време на среща с жена. Мозъкът, естествено, бе стерилен пулт за управление, напомнящ за космодрум. Работещите там осъществяваха в стилистиката на космически екшън винаги висящата на косъм координация между телесните функции. В пълен контраст с електронизирания характер на нервната система ерекцията се постигаше по най-примитивния и физически начин - чрез навиване на повдигаща половия член макара от работещи под команда и газещи във вода труженици, прилични на роби в римска галера. По едно време в командния център бе доведен под стража саботьорът, разколебал при първия опит духа на обслужващите подемното съоръжение - съвестта, облечена в черни свещенически одежди. Намирам този символ за сполучлив, доколкото в него може да се разчете битието на религията в хетерономните и раздвоени индивиди. Но най-много ми хареса боязливият сперматозоид, в който се бе превъплътил самият Уди Алън. Той съсредоточаваше цялата екзистенция на вместващия го мъж, защото се отнасяше към възможността за собствената си невъзможност, т.е. смъртта, и стоеше в откритостта на едно непредвидимо случване, докато мозъкът не си задаваше никакви въпроси и действаше като чист функционер. Чакащ в един коридор заедно с безброй свои събратя, подобно на десантчици в самолет, всеки миг да се отворят портите към неизвестното, той се страхуваше да не би отреченият по време на обучението му мит за някаква отделяща го от телоса му гума да е истина, или пък детектираното наличие на жена отпред да се окаже инсинуация на въображението и той да се размаже на тавана. Накрая, тъкмо когато в пулта за управление отвориха шампанското, за да отпразнуват успешния завършек на една изглеждала неизпълнима мисия, сетивата донесоха вестта, че тя, постигнатата цел, иска още.
***
"Фервекс" и отчуждение
Една сутрин бащата се събужда обзет от вирус и нахлузил съгласно модата клинообразен панталон, започва да преследва нуклеарното си домочадие като кашлящо зомби. Полуинтелигентната му съпруга и дъщеря му, и двете руси, с лица, които са реалистични със своята характерност, но приемливи от гледна точка на осреднения геометричен идеал, вече не го смятат за принадлежащ към техния свят и отказват всякаква комуникация зад затръшнатата пред лицето му врата. Единственото, което може да възстанови условията за неговата съпружеска и бащинска годност, е плъзнатото под вратата прахче "Фервекс". След като е изминало указаното на листовката време за завръщането му към нормалността, той е допуснат да седи заедно със семейството си на канапето пред телевизора. Тогава момичето поглежда своя вчесан в знак на излекуваната настинка баща с плаха усмивка, доверяваща се единствено на научните фундаменти на фармацевтичната индустрия. Базисното отчуждение обаче разтваря бездните си, когато бащата решава да се пошегува, че все още е зомби, и стреснатото дете се успокоява едва след санкцията от страна на майка му - тази Ева, подаваща сашета от дървото на медицинското познание.
***
"Затъмнението" на Антониони не може да се сравнява с "Нощта", но финалният пасаж на филма е изключителен: едно болезнено разтегнато по протежение на смрачаването и натрапчиво оповестявано от регулярно спиращите автобуси, запътените другаде минувачи и случайните взаимодействия в материалния свят неидване на мястото на срещата - място, пустеещо откъм случване и присъствие, безразлично побрало произволен отрязък от механичния континуум на предмети и явления.
Манифест
Манифест
Това е едно контингентно възвестяване.
Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.
Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.
Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.
Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.
Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.
Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.
Това е едно контингентно възвестяване.
Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.
Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.
Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.
Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.
Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.
Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар