Отново за Дон Жуан и статуята

Дон Жуан въплъщава едно привидно и "невротично" движение. Истинското движение предполага стоене в откритост, излагане на неподвластни ти и трансформиращи те възможности, които не изхождат от теб, а в които се заварваш решително като винаги вече осъществяващ ги. Иначе казано, то е Be-wegung в смисъла на Unter-wegs-sein - вървене по пътища, по които не си се отправил, а всеки път пъте-шестваш от средата към края им. Дон Жуан не пребивава в откритост, защото не приема граници или, в духа на една по-моралистична онтология, не спо-деля света. Неговото движение е безспирно и безкрайно незастояване, представляващо отказ от ангажимент в името на съхраняването на пълнотата на възможното. Това неприемащо граници незадържане не позволява нарцистично на другия да бъде друг. Музикалната същност на Дон Жуан, получила своя абсолютен израз при Моцарт, се състои в това, че прелъстените от него жени не се явяват дори и като предмет, като нещо срещу-стоящо в привидната си само-стоятелност, т.е. че той е една чиста, безсъдържателна субективност, обитаваща единствено елемента на усещането. В подобно съществуване няма дълбинна динамика, истинско случване, променящ опит. Смъртта на Дон Жуан е най-собствената му възможност, разкриваща неговата същност на статуя - същността е разкриващото се последно в хронологическото време. Той не се страхува от нея с омнипотентността на юноша, отричащ всяка граница, и умира демонично заинатен, отказващ да се разкае за делата си. Смъртта му не е страшна и в този смисъл, че в нея той не извършва никакъв преход или не се среща с нищото, а става статуята, която винаги е бил. Фигурата на Дон Жуан е едновременно музикална и пластична в следния смисъл. Същностно за естетическото съществуване, чийто символ е той, е нежеланието да приемеш границата, самообожествяването ти в качеството ти на особена, обременена с външност индивидуалност. което при Хегел съответства на класическата скулптура. Ако се приеме, че пластиката е същността на естетическото, всички други изкуства би трябвало да препращат към нея. Така музиката ще бъде пластика в християнски контекст, съществуване по винкелмановски-гръцки след като сетивното, природното вече се е разкрило като неидентично на духа.

Дон Жуан и статуята

Естетът, чийто символ е Дон Жуан, има битие на статуя. Той е подобен на гръцките богове, изцяло тъждествени на сетивния си израз в скулптурата, представяща една субективност, която е абсолютизирана в своята непосредственост чрез изолирането й в отвъдсветови вакуум. Естетът е външен човек в следния двоен смисъл. Първо, защото се отъждествява със своите случайни и заварени качества, били те външни или вътрешни, а случайното и завареното е същностно външното, сетивното, тъй като все още не е снето, опосредено от духа. И второ, защото е погълнат изцяло от изявата си, не споделя диалогично света с други, а ги свежда до пасивна публика, отразяваща неговата индивидуалност, която е абсолютизирана именно в своята несъсредоточеност в себе си, обзетост и фрагментираност от неовладяни нагони и афекти. Неучаствайки в света, пребивавайки в квазибожествен вакуум, естетът се вкаменява, защото се откъсва със статичните си качества от извора на всяко случване. Същевременно, доколкото все още съществува, той остава подмолно обвързан с една фактичност, спрямо която трансситуативното му съзнание е трагически неадекватно. Ето защо протагонистът на трагедията е статичен като класическа скулптура. Дон Жуан е статуя, бидейки естет, а това от своя страна го прави потенциален трагичен герой. Не е случайно, че в Моцартовата опера неговата смърт се явява тъкмо в тежкия материален образ на статуя и се състои в предизвиканото чрез ръкостискане с нея собствено вкаменяване. Една съвременна постановка на операта преобръща обаче ценностния акцент, интерпретирайки сцената с каменния гост като инсценировка на славния естет, с която той се изплъзва на лицемерните еснафи Ана и Отавио, Церлина и Мазето, както и на сълзливо морализиращата бюргерка Елвира. Може би този финал е по-съответен на гениално уловения от Моцарт дух на естетическото.

Нарцисизъм и качества

Най-често изискването ни кандидатът за наш интимен партньор да ни бъде лика-прилика като физически, интелектуални и морални качества, да споделя ценностите ни и да има сходна емоционална настройка издава това, че го разглеждаме като конфекция, като вещ, която материализира нашите представи и която получаваме наготово. А ние, хората, не сме нещо, което съществува само по себе си и има непроменливи свойства, казано на философски език, не сме субстанции с качества. Ние съществуваме в откритостта на възможното и ставаме едни или други, избирайки определени възможности. Само че това не са възможности, които са проектирани от нас самите и ни стоят на разположение, а такива, в които сме захвърлени от ситуацията, в които се отправяме и преобразяваме. Стоим в откритостта на възможното, съответно, в една ситуация тогава, когато сме готови да я споделим с друг, когато приемем, че отвъд някаква граница се намира нещо, което не ни е подвластно, а именно – другият човек. В този случай ситуацията не е наша постановка, а непредвидима, което е и самата откритост. Начинът, по който се проявява в нея другият човек, до голяма степен носи следата на нашето участие. Дали той ще проявява привлекателни или отблъскващи качества, зависи следователно от това, дали сме били решени да му се предоставим, т.е. да участваме в едно случване, което не е наш сценарий, давайки възможност на другия да се промени в посоката на общия ни проект и да се развива, ползвайки от нашия капацитет. Така че качествата, ценностите и честотите обикновено служат като оправдание на собствения нарцисизъм, на нежеланието да споделиш света с друг и да бъдеш щедър към него. Нарцисите търсят партньори, които ги превъзхождат по качества, защото има какво да заграбят от тях в стремежа си да притежават пълнотата на всички съвършенства. Техният свят е аристократичен, в него хората не са равни. Нарцисът е един абсолют в смисъла на изключителност, постигната чрез изключването на всичко, което не е проектирано от него, т.е. на другото като друго. Акцентът в любовта му е в това, че няма втора като неговата любима, която Киркегор нарича „горска нимфа“, че именно той е нейният притежател. В този смисъл нейната красота се основава на функцията й да го краси, да бъде украса, с която той се е закичил. Желанието на нарциса не е насочено към другия като личност, а като огледало, в което се наслаждава на самия себе си. Напротив, в секса и морала всички са равни, съществуват като родови същества, т.е. според една всеобща човешка същност. Това не означава, че тук цари пълна унификация, а че „няма грозна жена“ и че „всички сме хора“, т.е. че във всеки се признава същностната човешка потенциалност и му се предоставя възможност да се прояви по най-добрия начин. Нещо повече, именно в тази сфера взаимоотношенията са уникални, защото се случват в откритостта като условие за всяко истинско случване. Обратно, дори и най-виртуозният нарцис е на нивото на мутрата или футболиста в естетическата си преценка и стереотипността на интенциите си. Драмата му се състои в това, че за него солта на всичко е отличието му от останалите и равенството в практикуването на родовата човешка същност е равнозначно на смърт, но че същевременно тъкмо той се оказва в клишето. Нарцисът не е способен на ангажимент, прокламираната като единствена никога не остава единствената, защото той не желае в нея личността, с която споделя света, изпитвайки ограничения, а украсата, която може винаги да бъде затъмнена от друга и просто да бъде заменена, бидейки предмет, неналагащ никакви ограничения. Напротив, същностният човек постига всеобщото, избирайки да се ангажира с точно определен, дори единствен в живота партньор. Възможното възражение, че в секса не сме равни, защото „размерът има значение“, изхожда отново от нарцистичната позиция, за която съществуват единствено дадени сами по себе си качества. Нарцисизмът сякаш вече е фактически всеобщ, заболяване на епохата ни като време на образи без ситуация, а всеобщата човешка същност се крепи на едно все повече стопяващо се малцинство от смели, щедри и готови да останат в анонимност хора. Разбира се, сходните ценности и нагласи могат да служат за известна ориентация в търсенето на партньор, но те не бива да се приемат като дадени веднъж завинаги и като критерии за осъждане на някого. Ако някой има желание да се впусне заедно с теб в дълбините на близостта, не е толкова важно какъв е бил до този момент.