Метафизически разговор, който водих на една пейка

Тя: Вие какъв сте?
Аз: Философ, макар че се интересувам най-вече от психологически въпроси. Но за да ги тематизирам, трябва да мина през битието. Например, когато половинката ти е гневна, ти можеш да разглеждаш гнева й като проявление на нещо изначално и постоянстващо в нея или напротив, да потърсиш следата на собственото си участие в това, което е тя. В първия случай разбираш битието като наличие (субстанция), а във втория - като събитие.
Тя: Но ако човешката същност е изцяло събитийна, няма такова нещо като характер.
Аз: Доколкото човек притежава някаква устояваща идентичност, той съществува едновременно в плана на наличното и в този на събитийното. Характерът се състои от природно дадения темперамент и от седиментациите на събитията от личната предистория.
Тя: Вие твърдите обаче, че събитийността е изворът на всяко наличие. В този смисъл няма характер, природа и т.н. Освен това не би следвало да съществува нищо извън настоящия миг.
Аз: Да, произходът не е нещо налично, материално, а целта, бъдещето. Например, изначалното движение към това, което наричаме чин, не започва от наличието на съставящата го дървесина и на някаква мислеща материя, както науките разбират човешкия мозък. Чинът не е приумица на един съществуващ сам по себе си, стоящ във вакуум човек. Той е изведен наяве от някой, който съществува събитийно, оставя смисловата му перспектива да бъде определена от неподвластния на съзнанието му хоризонт на ситуацията, в която е разположен. Откриването, произвеждането на чина е осъществяване на една предначертана от този хоризонт цел - "за да имам удобна и стабилна подложка на онова, върху което си отбелязвам казваното". Не само човекът, но и чинът не е нещо налично, дадено само по себе си - последният се явява изначално само във взаимна принадлежност с останалите вещи, участващи във взаимовръзката на ситуацията "лекция". Същото важи и за материята - дървесината не е налична изобщо, а се разкрива едва откъм своята годност да съставлява произвежданото изделие, т.е. встъпва в битие отново откъм целта. Целта е онова, което задвижва, привличайки към себе си, енергията в древногръцки смисъл. Както се вижда, времето на произхода наистина изключва бъдещето и миналото, разбирани съответно като предстоящо или отминало наличие. То е едно събитийно време, при което миналото, началото на нещо се ражда откъм зарейването на човека в някакво непредпоставено от съзнанието му, чисто бъдеще, т.е. бъдещето и миналото са едновременни.
Тя: Каква е тогава целта, поради която го има самия човек?
Аз: Човекът е нужен на битието, за да може то да се случва като събитие. Онази свръхцитирана източна поговорка, че ако падне клонка в гората и там не присъства човек, който да я съзре, това все едно не се е случило, изопачава въпроса. Падането на клонка, вечното завръщане на растителната природа и повторението на инстинктивната обзетост не са никакви събития. Събитие е единствено явяването на някакво небивало смислово съдържание, а това, както видяхме, става само със съдействието на човека, израждащ подобни съдържания от тъмната утроба на необхватния за съзнанието му хоризонт на собствената ситуираност. Човекът е телосът на вселенското развитие не доколкото е тъкмо човек, а доколкото стои в позицията на онзи, за когото се явява нещо - на друга планета изпълняващият тази роля може да изглежда съвсем различно. Това, че битието се нуждае от човека, не означава обаче, че то е зависимо от него. Когато човек не следва мисията, заради която е извикан наяве, т.е, когато разбира себе си като наличен, той също черпи съществуването си от събитийното време, но от случването му по един модифициран начин. Що се отнася до неживата и живата природа, изглежда парадоксално, че те изпреварват хронологически произхода си, който както стана ясно настъпва едва с възникването на човека. Тях обаче ги има, защото като събитие, като отнасяне на една "активна" страна (човека) към една "пасивна" страна (нещото), които са определени откъм него, т.е. като самоотнасяне, битието не може да се отнесе непосредствено към самото себе си - в противен случай то би било нещо налично и антропоморфно. То се самоотнася като отрицание на отрицанието, като отрицание на собственото наличие в другото и на другото като налично. Ето защо във времето на наличието - хронологичното време - битието трябва винаги вече да се завръща към себе си от самоотчуждението си в неживата и живата природа. Но това самоотчуждение не се е случило някога в хронологичното минало, а изхожда от абсолютната бъдещност, неналичност на битието.
За съжаление тя си тръгна, изоставяйки разговора в мига на случването му и предоставяйки евентуалното му продължение на възможно ново случване:)

Нарцисизмът като допинг

Решен стилово като комедия, "Sweet and Lowdown" всъщност е ужасно тъжен филм за безизлазния нарцисизъм на един музикален артист. Емет има една-единствена любов - неговата китара, т.е. самият той в умението си да свири. За него жените са просто тела, доставящи временно удоволствие, и няма морален проблем да им бъде сутеньор. Тъй като не е способен на равностойни и ангажиращи отношения с тях, и е загубил всякаква връзка с чувствата си, той си доставя липсващата му интимност чрез общуването с хора, които изглеждат диспонибилни, незастрашаващи го с възможността да го въвлекат в една споделена и поради това изплъзваща се от контрола му ситуация. Това са алкохолизираните клошари, но преди всичко нямата и смахната перачка Хети, превърнала се в най-голямото му увлечение. Тя притежава хубава визия, а немотата й, която й пречи да оповестява самата себе си и така да налага граници, сякаш е предестинирана за нарцисизма на Емет. Единствено тази чаплиновска девойка участва с готовност в двете му неизменни и психоаналитично неизяснени форми на интимност - съзерцаването на преминаващите влакове и стрелбата по плъхове на бунището. Но тъкмо в подобни асиметрични в негова полза отношения той е зависим, защото е подвластен на своята неинтегрирана към личността му сексуална природа. Ето защо единствено в тях артистът изпитва силна вина в опита си да се избави от ангажимент - тази вина е алегоричната маска на трудно преодолимото тъмно желание. Двойствеността на нарцистичната му нагласа се проявява и в най-важната за него област. От една страна, той смята себе си за най-добрия китарист на Америка, от друга страна има непреодолим комплекс от Джанго Райнхард - понеже именно свиренето е това, чрез което Емет участва в споделения с други свят, той си дава сметка за класата на белгийски циганин, но същевременно не може да понесе поставящото ги наравно в света съперничество и припада при всяка фактическа или въобразена възможност за присъствието на двамата в една и съща ситуация. В пътя на Уди Алъновия герой проличава, че нарцисизмът е като допинг. Първоначално заетостта единствено със самия себе си води до стремително натрупване на умения, от чийто връх се създава усещането за безгранична омнипотентност. В един момент обаче тази квазибожественост започва да се усеща като безизлазност, въжделеният собствен образ започва да предизвиква спазъм в червата и става все по-ясно, че уменията носят удоволствие само когато четвъртата стена - тази към публиката - настина е открита. За жалост нарцисът, дори и да иска, вече не може другояче и си набавя удоволствие единствено по начини, при които неговият "аз" е изолиран от конкретната ситуация - в привидната социалност на пиянската компания или в посещаването на градските и човешките маргиналии. Нарцисизмът му е давал свръхчовешка сила, черпейки от собствената му енергия, освобождавайки я илюзорно от ограниченията на нормалното човешко съществуване. Сега, когато тази енергия е нужна на Емет, за да инвестира в света и другите хора, се разкрива, че нарцистичният допинг има структурата на зависимостта - самообожествяващото освобождаване от закона на света е било като продаване на един вътрешен демон или мафиот, който те изразходва и не позволява да се откопчиш, защото има битие само чрез собствената ти служба.