Утопия и хигиена

Гледах за "разпускане" "Home Sweet Hell" - последната комедия с Катрин Хейгъл, актрисата - иконичен образ на бялата американка, чиито изяви не пропускам:). Без да коментирам художествените качества на филма, съм впечатлен от идеята, която навярно е разработена по-добре другаде. Мона е студена и расова жена от средната класа. За нея не съществува нищо отвъд Семейството. Тя не е морален субект или гражданин, а наследник на своите родители. Семейството, което създава, е продължение на семейството, от което идва. То е една утопия на абсолютната правилност. В него всичко, дори и сексът, става по план, който се спазва без никакво отклонение, като магическа формула. Най-поразяващото е това, че този план се вписва в нещо като момичешки албум или дневник с изрезки. Свещената книга се разтваря вечер в ритуали на контрола върху оскъдно покритите, но нееротизирани бедра на стопанката. Свещеният текст, който Мона изографисва и украсява с флумастри като наместник на правилността, е нейният единствен авторитет тогава, когато утопията й бива застрашена от външния свят. Последният нахлува в изградения от нея човешки парк по повод на пренебрегнатата биология на съпруга й. "Контролиращата откачалка" - образ от предишен филм на Хейгъл, който тук е доведен до своя екстрем - не може да живее в друга освен конструираната от нея хигиенизирана вселена, в свят, който не е нейна "воля и представа". Утопията й е виртуално унищожаване на всичко извън Семейството. Когато Мона започва да брани огражденията на своя свят, да пази селектираната от нея природа от бастардизация, виртуалните убийства преминават във фактически. Ухаеща на Шанел като добре гледана жена от средната класа, тя хладнокръвно и методично изколва и разфасова натрапниците - в името на безоблачното семейно щастие. Именно това е поразяващото - абсолютният континюитет между албума с изрезки като символ на девическата невинност в безметежното съществуване под родителския покрив и кървавите акции във външния свят, които съвсем нямат морален аспект, а представляват просто хигиенни мерки по отношение на една безлика фактичност.

1. лекция (последен вариант)

Увод

I. Наличие и събитие, представяне и разположение. „Двойственото“ съществуване на човека – лайтмотивът на тези лекции.

Примерът с двамата студенти, влюбени в една и съща колежка.

Първият студент разбира битието като наличие, т.е. за него всяко биващо (съществуващо) – той самият, другите хора, вещите, природните неща и т.н. – съществува само за себе си, като независимо от „об-стоятелствата“ в своята определеност и влиза само във външни, механични, недосягащи го в същността му връзки и отношения с останалите биващи. За човека, който мисли себе си като наличен, нещата стоят извън него и могат да бъдат само предмет на представа, да се явяват единствено в собствената му перспектива. Под „представяне“ ще разбираме това, че той им подставя, подпъхва себе си като основание за тяхното съществуване, като ги поставя пред себе си, т.е. те съществуват единствено в аспектите, които имат за него. Те не при-състват истински, тъй като той е вселена, абсолютно изключващ всичко друго, демиург на целия свят, който се явява като материализация на представите му. Но всъщност представящият си човек е затворен в собствен свят, т.е. в плен на въображението. Обратната страна на „нарцистичното” о-пред-метяване на другите, на това, че той не стига в тях до граница, е неговата безизлазност от самия себе си, обреченост на взаимна изключеност с тях. Тъй като представящият си не е открит към другите, никога не му се разкриват съдържания, които да не са били негово съзнателно или несъзнателно притежание, т.е. никога не му се случва нищо. Същевременно, бидейки неограничен за себе си, т.е. неангажиран с о-пределеностите, които би могъл да има в чуждия поглед, той не разкрива самия себе си, не присъства истински пред него. Ето как тази абсолютизирана, представяща си „вътрешност“ е зазидана в себе си още приживе, подобно на Антигона.

Вторият студент разбира битието като събитие, т.е. за него това, което е той самият, което са другите хора и неща, не съществува само за себе си, в повърхностни, случайни и индиферентни спрямо същността му връзки и отношения с останалите биващи, а всеки път получава своята о-пределеност от у-частието си в някакво случване. Биващите не са хаотично движещи се атоми, а си съпринадлежат, но не в някаква мистична, обхващаща всичко съществуващо и извечно предопределена взаимовръзка, а във взаимовръзката на конкретна ситуация. В този смисъл крайността на човека не се състои просто в това, че е смъртен, а в това, че всеки път е разположен в някаква ситуация. Разположен е чрез тялото си, но не и поради тялото си, т.е. човек е краен не защото има тяло, а обратно - тялото му е начинът, по който съществува като краен. Ограниченията на неговата ситуираност не се отнасят само до това, което може да види, но и до това, което може да изпита или разбере – още повече, че както ще бъде показано по-нататък в курса, той може да види единствено онова, което вече разбира. Да си разположен, да се намираш в някаква ситуация означава да си й подвластен, участващите в нея биващи да не са конструирани от теб. А както ще бъде показано отново в по-нататъшните лекции, това се случва единствено тогава, когато спо-деляш тази ситуация не просто с други неща, а с други хора. Това, че човек си съпринадлежи с другите в непринадлежащата никому взаимовръзка на ситуацията, ще рече, че за всеки от тях останалите не са абсолютно външни и чужди, а в онова, което е той самия, носи следата на тяхното у-частие.  Изписването на глагола „определям“ и производните с отделяне на представката (о-пределям) цели да означи разбирането, че пределът, който налага ситуацията, не е външно наложено ограничение или границата, където собственото „секва“, а тъкмо онова, което дефинира нещо и от което то „извира“ в най-съкровената си същност. На свой ред изписванията „спо-делям“ и „у-частвам“ ще отбелязват разбирането, че човек при-съства в някаква ситуация доколкото има една граница, стоящото отвъд която не стои под негово разпореждане, а „на равна нога“ с него.  

В плана на наличното нещата са взаимосвързани по силата на една чужда за самите тях необходимост от природен или социален характер, но не и съпринадлежащи си. Наличното биващо е трансситуативно, т.е. не спо-деля ситуации, а е тотално. Ако има някакъв предел, той му е наложен отвън, т.е. не го досяга в същността му, където то е безпределно. Изключвайки се от конкретната ситуция и искайки същевременно да бъде неин архитект, т.е. мислейки себе си като трансситуативен, безграничен и всемогъщ, първият студент се самообожествява. Напротив, вторият студент е изнесен „вън” от себе си като поставяща пред себе си „вътрешност”, т.е. решен е да се „впусне“ в една неконтролирана от него събитийност, да й се подчини, позволявайки на „обекта на желанието“ да излезе наяве в нейния хоризонт, т.е. оставяйки смисловия си „взор“ да го „съзре“ в перспектива, която не е изходила от самия него. Смисълът на истината, че да обичаш означава да оставиш другия да бъде свободен, е именно в това, да не му пред-явяваш как следва да се яви, случи, т.е. какъв да бъде.

Основната интрига на тези лекции е противопоставянето между наличие и събитийност, представяне и разположение, но и тяхното взаимно допълване. Битието като събитие е по-първично (не в хронологически смисъл, а като основание за възможността) от битието като наличие. В същноста си човекът не е налична и затворена в тяло „вътрешност“, „субективност“, а всеки път е вписан посредством тялото си в някаква ситуативна взаимовръзка (тялото не е ограничаваща външност, а най-собственото, т.е. „най-вътрешното“, доколкото човек бива определян ситуативно). Преди да има една или друга определеност, той участва в някаква ситуация – така може да бъде четена екзистенциалистката теза, че „екзистенцията“ (съществуването) предхожда „есенцията“ (същността). Ако пожелае да бъде изцяло трансситуативен, човекът би се изолирал от света с нарцистичната претенция да бъде негов демиург, би заживял във въображението в смисъла на безпочвена фантазия. От друга страна обаче, ако той бъде изцяло събитиен, би започвал във всеки миг отначало, би водил едно шизофренно съществуване. За да притежава някаква идентичност, човекът трябва следователно да знае себе си като наличен, присъстващ независимо от „обстоятелствата“ Аз. В края на курса ще бъде направен опит да се покаже взаимовръзката между тези две неотменни страни на човешкото съществуване.

II. Философия и наука

При гърците теорията е била все още такова вглеждане в съществуващото, което не изхожда от един наличен разум или съзнание, а от човешката разположеност в някаква ситуация. Тя е била участие в събитието на разкриването на нещо, в това, което гърците са наричали aletheia (истина). Или: оставяне на биващото да се покаже откъм самото себе си, т.е. откъм неразполагаемата събитийна взаимовръзка, която изначално го е конституирала. Гръцките понятия не са нещо изфабрикувано, а артикулации на подобни взаимовръзки. Римляните превеждат (а преводът винаги е същевременно тълкуване) theoria с contemplatio, което означава: отделяне и ограждане на нещо в един участък. Теорията се превръща в едно с-хващане на това нещо, т.е. в неговото об-хващане, овладяване. Немският превод на contemplatio гласи: Betrachtung (разглеждане). Коренът “trachten” идва от латинското tractare – третирам, обработвам. А “nach etwas trachten” означава: проследявам го, дебна го, за да го осигуря. Теорията като разглеждане (безучастно наблюдение от привилегирована, контролираща позиция) разкрива съществуващото като предмет (Gegen-stand) – стоящото отпред (представеното в гореописания смисъл) в едно подсигурено положение. Тя е едно пресмятане (Berechnen), но не в тесния смисъл на опериране с числа, а поради това, че разкрива съществуващото като нещо, на което може да се разчита (rechnen mit), което подлежи на проследяване и овладяване. Модерната теория, математизираната наука не оставя биващото да се яви така, както е само по себе си, а го обработва виртуално, още преди всякакъв експеримент, като го поставя пред себе си, т.е. извежда го наяве само в пред-явените от нея аспекти. Специализацията на науките почива именно върху това, че всяка от тях разглежда биващото в специфичния спект на конструираната от нея предметност. И накрая, науката по необходимост е експериментална, доколкото може да подсигури биващото единствено по този начин, че го запитва дали би се отзовало съ-образно предпоставените от нея закономерности.

Човекът като представяща си „вътрешност“, като „субективност“ е намерил върховната си легитимация в модерната наука. Ученият не е разположен в неподвластна му ситуация, а обратно, заема трансситуативна позиция, от която поставя една контролирана „ситуация“ – експеримента. Както бе казано, той търси да се увери, че предметът на изследване би се отзовал, държал съ-образно неговите представи. „Истина“ означава тук съответствие на представата с предмета, правилност в този смисъл, че е намерено правилото, по което се ориентира „поведението“ на предмета. Както стана ясно, истината като „намиране на цаката“ всъщност е овладяване на биващото като нещо, чието поведение е предвидимо, което стои на разположение.

Истинската философия се отличава от науката основно по това, че не разглежда съществуващото в един или друг аспект, т.е. външно, повърхнинно, частично. Именно така трябва да се разбира популярното твърдение, че тя има за тема съществуващото в цялост – това не е съвкупността на всичко съществуващо, а съществуващото, оставено да се яви откъм една неразполагаема, ситуативна взаимовръзка. Последната е единствената истинска всеобщност (онова, което по-нататък ще наричаме битие), защото участващите в нея биващи същностно си съпринадлежат, докато в „съвкупността на всичко съществуващо“ са скупчени в индиферентно различие едно спрямо друго. На второ място, всяка наука се основава на здравия човешки разум, което ще рече, че тя оформя своята предметност чрез определени, седиментитрали в езика значения, чиито първоначални контексти са забравени (естествената нагласа на всекидневието като фундаментален пласт на човешкото съществуване). Това, на свой ред, ще рече, че науката, от една страна, хипостазира тези значения, придава им „реалност“, и от друга страна, е „сляпа“ по отношение на собствените си основания. Когато се види принудена да осмисли последните, тя прекрачва своите граници и в същия момент става философия. Все пак философията, така, както е разбирана тук, има това общо с науката, че не приема наличието на свръхсетивен свят. Този свят на души, демони и богове формира една само повърхностна алтернатива на материализма на науките, понеже както материалното, така и спиритуалното биващо почива върху едно мислене на битието като наличие, т.е. трансситуативна даденост.

III. Философия и изкуство

Философията споделя с изкуството това, че е насочена към всеобщото. Това обаче не е едно абстрактно, идеално-налично всеобщо, а събитийната взаимовръзка, откъм която човекът и съществуващото всеки път получават своята определеност и излизат наяве. Изкуството има това всеобщо за тема, като артикулира някакво ситуативно разположение (не всяко изкуство). Обикновено се говори за основаността му върху чувството. И наистина, чувството изначално е нещо, което препраща отвъд една налична, трансситуативна, капсулирана в себе си „вътрешност“, което показва вплетеността на човека като телесно същество всеки път в някаква ситуативна взаимовръзка. Изцяло самоафицираща се е само лудостта. Преди да бъде душевно, психологическо състояние, чувството е аспект на конкретнато ситуативно разположение, което никога не може да бъде контролирано, а само артикулирано. В тази артикулация няма нищо „ирационално“, или е така само от гледна точка на формално-логическото мислене. Макар обаче истинското изкуство да изважда наяве съществуващото в контекста на истински всеобщото, то търси и съзира само конкретни съдържания, не всеобщи структури.

Речник:

Битие – че и как нещо съществуващо е (има го).

Биващо – съществуващо; това, което е; едно „какво“, нещо о-пределено, т.е. нещо съдържателно и същевременно ограничено.

Налично – съществуващо само за себе си; трансситуативно; влизащо във външни, случайни, недосягащи го в същността му връзки и отношения.

Разположение – предхождаща всяко наличие вписаност в някаква събитийна взаимовръзка, над която разположеното в нея няма власт и която определя както самото него, така и нещата, с които то се намира във връзки или отношения.

Субект – трайно наличното, на което се основава това, че и как ги има всички неща.

Представяне – поставяне отпред, т.е. позволяване на биващото да се яви единствено в пред-явения му аспект, в аспекта, който то има за отнасящия се към него.

Метафизика – думата именува първоначално посмъртно събраните текстове на Аристотел, чиято сбирка се явява хронологически след аристотеловата „Физика“, т.е. означава онова, което е след „Физиката“; впоследствие става название за философията, която тематизира онова, което е отвъд природното, разбирано като непосредствено даденото – а това е философията, интересуваща се от фундаменталните структури не на отделен регион от съществуващото, а на съществуващото в неговата цялост; Хайдегер използва думата като синоним на онази философия, която мисли битието като наличие и чиято история се простира от Платон до самия него.

Необозримостта на моралната каузалност

Не съм чел дискусионната напоследък българска книга „Калуня-каля“. Само вземам повод от един фантастичен коментар към критичната рецензия на книгата във в. "Култура". Там се казва, че една от философските теми на романа е обвързаността на отделния човек с другите посредством делата му - в някакъв момент от повествованието всеки, който е бил засегнат от делата на героя, стреля от засада по него, без героят да проумява докрай какво му е сторил. Това е удивително художествено решение. От известно време ме занимава въпросът за морала в светлината на една двойственост на човешкото съществуване. От една страна, крайността на човека се състои в това, че той всеки път е разположен в някаква ситуация. Чрез тялото си, но не и поради тялото си, т.е. човек е краен не защото има тяло, а обратно - тялото му е начинът, по който съществува като краен. Стоейки в някаква ситуация, той й е подвластен, което ще рече, че такъв, какъвто е, не е сам по себе си, а е определен от нея и си съпринадлежи с другите хора и/или вещи в нещо като органична взаимовръзка. От друга страна, обаче, човек съществува и в света на наличните, постоянно присъстващите неща, тъй като без континюитет би загубил идентичността си. Това е свят, в който всяко нещо е дадено само по себе си и влиза във външни, механични отношения с останалите. Нещата са взаимосвързани по силата на една чужда за самите тях необходимост от природен или социален характер, но не и съпринадлежащи си. Въздействията, които могат да си окажат едно на друго изложените на сцената на наличното човешки тела, са непредвидими и необозрими. Ако иска да бъде действен, човек не бива да изхожда от един абстрактно-универсален морал, надхвърлящ хоризонта на екзистенциалната ситуация, в която участва. Той може да бъде истински загрижен единствено за хората, с които я споделя, т.е. за близките си. Близките не са роднините, а онези, с които човек се чувства ангажиран - например несретниците от улицата, ако неговото призвание е социалната работа. Стремящият се към една трансситуативна загриженост се отрича от крайността си, т.е. самообожествява. Нещо повече - изнасяйки се от ситуацията в посока на общочовешкото, той бяга от истинската си морална отговорност. Моралният "дълг" би трябвало да гласи: участвай в споделени с други хора ситуации, остани в конкретните си ангажименти и избягвай онези последици от действията си, които си в състояние да предвидиш. В едно модерно общество към това следва да се добави: подкрепяй надиндивидуалните институции, грижещи се за абстрактния друг човек, чието тяло е изложено пред погледа ти. Но и в контекста на автентичните си участия в света човек не може да бъде сигурен относно ефектите от делата си, защото той споделя с другите хора ситуации благодарение тъкмо на това, че заявява себе си, че не се крие зад общосподелени в смисъла на анонимни и нивелирани екзистенциални рецепти. Т.е. за да присъства в света, за да бъде продуктивен в него, той трябва да е решен да понесе несигурността от опитването на неподсигурени възможности, да поеме предварително вината за евентуално оказаното над другите насилие. Ако всички изхождаха от морала на загрижеността, т.е. от "женския" морал, нямаше да има нито цивилизационни постижения, нито дори следващо поколение. Но трагичната вина е минимизирана в случая на човек, който присъства в конкретната ситуация. Напротив, нарцистичният свръх-герой като Калуньо в своя демиургичен порив е сляп не само за необятните взаимовръзки на външната необходимост, но и за собствената си и конкретна ситуативна фактичност. Така епосът преминава в трагедия.