В „Матрицата – презареждане“ се открива раздвояването на властта на системен и извънсистемен играч с цел овладяване, интегриране към системата на извънредния случай. Извличал съм тази фигура в тълкуванията си на Ницшевото разбиране за християнския Бог и на „1984“ на Оруел. Това е фигурата на суверенността, която се намира на границата между правилото и изключението, нормалното и извънредното положение, т.е. притежава една статична и една динамична страна. Нормативната система се нуждае от извънредния случай, защото като затворена в себе си би престанала да обхваща реално социалната фактичност в нейната неизчислима конкретност, би се превърнала по думите на Киркегор в „скована от повторение механика“. Суверенът не отменя реда изобщо, а само в неговата фиксираност, трансформира го от норма във факт – факта на санкционирането на конкретно действие, в който закон и социално битие се сливат. В обявяването на извънредно положение системата един вид минава на ръчно управление. Извънредното положение не е дадено отвън, а бива разкрито едва с решението на суверена. Това означава, че то се явява по един контролиран начин, т.е. че суверенът, а заедно с него и системата, не пребивават в откритостта на някаква непредопределена възможност, не са разположени в някаква неподвластна им ситуация, а че напротив, си развързват ръцете да третират и най-непредвидимите възможности и ситуации, до които са допуснати поданиците, като попадащи под ударите на един пишещ се в момента закон. Така интерпретира Бенямин отворената врата на закона при Кафка – законът не забранява, само за да се стовари с претенцията, че в него винаги вече е била предвидена неправомерността на конкретно стореното. По аналогичен начин при Цветан Тодоров ацтеките и Колумб конструират ретроспективно предсказания за радикалната събитийност, в която се оказват въвлечени. Така, както при Ницше Христос и при Оруел О‘Брайън са дисидентската, суспендираща закона, привидно открита към непредвидимостта на извънредното положение хипостаза на властта, посредством която системата се ъпгрейдва, при сестрите Уашовски Нео е необходимата за матрицата "аномалия", чрез която тя се "презарежда". И в трите случая тази фигура се разглежда като снизхождащ спасител и има двойна природа – божествена/властова/машинна и човешка. Подлежащият на овладяване от системата елемент на непредвидимост в „Матрицата“ е изразен екзистенциалистки – свободата и изборът. Чувствата и любовта, за които също се говори във филма, могат да бъдат редуцирани до свободата, разбирана като стоене в откритостта на непредопределени възможности, защото последното се осъществява само като ситуираност в неподвластния за Аза и разпореждащ се с екзистенциалните възможности хоризонт на света. Чувствата са „ирационалните“, изплъзващи се на фиксираните разсъдъчни понятия и предхождащи актовете на съзнанието аспекти на тази ситуираност, а любовта е у-частие в света, тъй като е неговото спо-деляне, напускане на нарцистичната позиция, която е квази-демиургична, сътворяваща го в представата. Що се отнася до избора, той не е между една или друга програмно предписана и следователно подсигурена от властта възможност, а между всички тях и това, да бъдеш човек, свободен, т.е. да стоиш решително в откритостта на непредопределени възможности. Нео може всички тези чудеса от гледна точка на природните закони на симулирания свят именно из въпросната откритост. Ако филмът се тълкува екзистенциалистки, създалите матрицата машини се нуждаят от фигурата на Избрания, респективно от релацията си спрямо човешкото, не просто за да овладяват случайността на свободата и чувствата, а защото не биха имали битие без човешката екзистенция. Буквално хората са отглеждани като източник на енергия, но тази енергия неслучайно се генерира от тяхното участие във виртуалния свят на матрицата. Защо иначе им е на машините да създават подобна сложна симулация? В тази интерпретативна перспектива енергията трябва да се чете като битие, случване, което в Хайдегеров смисъл се нуждае от човека в същността му на бъдене-в-света, стоене-в-откритост. Матрицата е, ако се използва формулировката на Агамбен, включеното чрез изключването му извън-редно положение, концентрационният лагер, човешкият парк по Слотердайк, където системата се храни, паразитира от едно контролирано случване на битието в и чрез човешката екзистенция. Всъщност, както съм показал в свои текстове, структурата на суверенността характеризира изначално самостоятелната екзистенция, осцилираща постоянно между наличния, статичен Аз и екстатичното, динамично Себе-си, и бива узурпирана от поставящата в зависимост система, която по този начин се сдобива с битие. Макар че в плана на матрицата демонична е непожелалата да се изтрие, обособила се от своя произход и раково метастазираща програма, в по-дълбок смисъл демонични са самата матрица и стоящите зад нея машини, които са една призрачност, еманципирала се от породилия я живот и свела го до свой донор. Но в дельозианска перспектива, където машинното и виртуалното е битието и произходът на органичното и човешкото, демонични биха били именно структурата на суверенността и основаната върху нея човешка екзистенция, в които се касае за удържане на някакъв властови център чрез неговото частично самоотрицание. Доколкото обаче по думите на архитекта на матрицата висшето и същностно за машините мислене, по-точно опериране, е причинно-следственото, което, както съм показал другаде, е конститутивно именно за лишената от ъпгрейдваща откритост статична, систематична и функционираща в сукцесивното време компонента на суверенността, машините от филма са точно обратното на машинните уредби при Дельоз/Гатари.
П.С. Споделям Ницшевото тълкуване само на онази версия на християнството, в която човек няма абсолютна свобода, включително и свободата да отрича Бог.
