Меланхолия и проституция

За Киркегор меланхолия е, когато знаеш, че ще живееш по-истински в света, споделен с другия, но не можеш да излезеш от света, чийто единствен обитател си ти. В "Млада и красива" на Франсоа Озон е обратното. Сексуалното желание на седемнайсетгодишната Изабел, определена от околните като меланхолична, изобщо не е насочено към личността на другия. За нея няма нищо по-скучно и потискащо от перспективата за близост. Когато някой апелира към чувствения й ангажимент, тя проявява безмилостна студенина и всичко свършва още преди да е започнало. Изабел намира удоволствието в тайното си съществуване като проститутката Лея. Въпреки че не се нуждае от пари, тя държи услугите й да се заплащат, защото така си гарантира, че няма да влезе в лични отношения. Същевременно предоставеността й на един пазар от клиенти, непредвидими в своята анонимност, я дарява с тайнството, което й отнема взаимното опознаване. Клиентите й са много по-възрастни от нея мъже, но не защото търси в тях баща си, а защото с тях не е възможно спътничество в живота. И защото те вече разполагат с арсенал от телесни умения, за чието изграждане у нейните връстници тя би трябвало да вложи себе си. След като един ауратичен старец, към когото изпитва привличане, умира в леглото, Изабел е разкрита и прави опит да заживее по "правилния" начин.Отегчението и тъгата обаче я връхлитат отново и тя се озовава в хотелската стая след повикване от съпругата на починалия. И тук, във финала на филма, възрастната жена утвърждава платения секс като радост от младостта и красотата, и изразява съжалението си, че не се е решила някога да излезе от собствената си меланхолия, като го практикува. Изходът от меланхоличното раздвоение не е в посока интензивните нюанси на близостта, а в посока разнообразието от телесни движения. Филмът на Озон може да бъде видян и като реплика на "Последното танго в Париж", където момичето избира нормалния път на близостта със своя връстник пред сексуалната перверзия в откъснатата от света квартира.

Божествени съдии и безсмъртни осъдени

В „Бяла мечка“, епизод 2 от сезон 2 на поредицата „Черно огледало“, жена-мулатка се събужда, седнала на дървен стол. Китките на двете й ръце са бинтовани, под краката й са разпилени хапчета, а екранът срещу нея излъчва постоянно емблема от три бели правоъгълника на черен фон. Жената слиза мъчително на долния етаж, където освен други екрани със същото изображение намира нейна снимка с бял мъж, към която е прикрепена по-малка снимка на момиче-мулатка. Тя взема снимката на момичето, пресушава жадно чаша вода и излиза навън. Жената не си спомня коя е и търси някого, който да й помогне да узнае това. Но всички хора стоят зад прозорците на домовете си и вместо да се отзоват на повика й, я снимат със смартфоните си. Внезапно спира автомобил, от който слиза мъж, чието лице е закрито от черна маска със същата емблема. Той изважда от багажника двуцевка и се прицелва в жената. Тя започва да бяга от преследвача си, вървящ подире й подобно на ловец. Около нея вече се е образувал шпалир от снимащи я с телефоните си хора, напомнящи за публиката на колоездачно състезание, но те остават напълно безучастни и безмълвни. По пътя на бягството си, приличащо в своята неестественост на кошмар или компютърна игра, мулатката среща бяла жена, която се съпротивлява на „системата“. От нея научава, че откакто преди време по всички екрани се е появила емблемата с правоъгълниците, мнозинството хора са се превърнали в пасивни зрители, които само снимат със смартфоните си. Изключенията, на които хипнозата не въздейства, са заживяли в нещо като естествено състояние, където едните от тях преследват като ловци другите като техни жертви. Ловците са привлекли на своя страна хипнотизираните индивиди, които са регресирали от участници в една гражданска публичност до рецепиенти на една представителна публичност. Жената от съпротивата настоява да се отправят към комуникационната станция „Бяла мечка“, излъчваща гибелния сигнал, и да я подпалят. Названието на станцията, представата за палеж и други неща събуждат внезапно у мулатката смътни, но смущаващи спомени. В станцията биват обградени от преследвачи, облечени с карнавални костюми, които обезвреждат жената от съпротивата. Жената без памет стреля с една пушка срещу нападателите, но от цевта излизат само пъстри конфети. Миг след това пултът на станцията се разтваря като двукрила порта и всички се озовават на сцена пред аплодираща публика. Жената от съпротивата и преследвачите приковават дружно китките на мулатката към дървения стол, от който е започнала сутринта кратката й жизнена история, и се покланят пред публиката. След това на сцената излиза водещият, изпълнявал редица роли в симулираната антиутопия. Той разкрива със садистична тържественост самоличността на протагонистката: тя си мисли, че момичето от снимката е нейна дъщеря, но всъщност го е отвлякла заедно с годеника си под предлога, че ще го водят на пикник в гората; акцията по издирването на детето получила за свой символ бялото мече-играчка, намерено в близост до въпросната гора; мъжът, на чиято фланелка стояла емблемата с правоъгълниците, бил поклонник на някакъв сатанински култ; той завил детето с одеало и го запалил, а приятелката му заснела със смартфон случващото се; извергът се изплъзнал от наказанието, самоубивайки се в затвора, но за щастие съучастничката му е налице, за да го понесе. Разтърсвана от ридания, мулатката бива натоварена заедно със стола си в прозрачна катафалка и откарана през шпалир от снимащи, но вече действащи (хвърлящи домати) и говорещи (дюдюкащи и отправящи клетви) хора обратно към дома, от който е започнал кошмарът. Там бива поставена пред екрана и заставена да гледа собствения си запис, докато в същия този кулминационен миг на ужаса и страданието специално устройство изтрива паметта й за поредното повторение на наказанието. Докато жената моли да я пощадят, като я убият, и издава нечовешки вопли, екипът на правосъдния увеселителен парк „Бяла мечка“ подготвя сцената и инструктира статистите и публиката за представлението на следващия ден.

И така, оказва се, че правосъдието, станало зрелище за заснемане със смартфон, е открило наказание, по-тежко от смъртното – безкрайното повторение на възмездието. Законът, слял се със спектакъла, е в състояние да наказва престъпниците така, сякаш са безсмъртни – подобно на осъдените на вечно завръщане на едно и същото Прометей, Сизиф, Тантал или на изтърпяващите вечни мъки обитатели на Дантевия „Ад“, доколкото задгробният живот е един вид безсмъртие. Наказанието на мулатката е дори още по-тежко, тъй като в него тя е изтезавана от най-жестоката възможна инстанция – собствената съвест. Нейната простъпка изглежда чисто действие без елемент на трагическа неосъзнатост, което може да й бъде вменено изцяло.

Но кой издава подобни присъди, предполагащи безсмъртие на осъдения? Знаем, че в случая с Прометей това са олимпийските богове, а в случая с Дантевия ад – християнският Бог, такъв, какъвто го разбира поетът в хоризонта на неговата епоха. Иначе казано, има съпринадлежност на божествен съдия и безсмъртен осъден. Поначало всяко отсъждане се извършва от една привилегирована, безучастна, квазибожествена позиция. Отсъждащият не споделя заедно с осъдения обща ситуация, не е ангажиран човешки с него, или както се казва, законът не е сфера на милостта и любовта. Доколкото всеки човек е краен, а крайността означава ситуираност, заставайки в трансситуативна позиция, съдещият се самообожествява – разбира се, не като частен, конкретен човек, а като представител на публичния, обективния закон. Този закон не е непременно „лош“, ако се приеме, че репресията му е насочена срещу природната, "инфантилно-нарцистична", „несъобразяваща“ се с другите страна на индивида.

Във филма обаче правосъдието не служи на тази цел. Напротив, то се е превърнало в спектакъл и развлечение, т.е. в нещо, предназначено за една публика от зрители, зяпачи. По-конкретно, зрителят също е някой, който стои в една трансситуативна, безучастна, квазибожествена позиция, не споделя света с другия/другите. Точно както в симулираната антиутопия той не се отнася към някого лице в лице, а го наблюдава от вездесъщата гледна точка на камерата си. Следователно тук законът поощрява именно инфантилното и асоциалното. В случая е без значение кое е „причината“, и кое – „следствието“, т.е. дали една власт, маскирала себе си в закона, си отглежда непълнолетна публика, или обратно, масата от консуматори си натъкмява закона по свой тертип, или пък просто самото развитие на технологиите е довело до това положение на нещата. Същественото е, че превръщайки се в зрелище за една публика, в която всеки е сам за себе си, не признава границите, налагани му от другите, т.е. живее като безсмъртен, правото реализира „лошата“ си същност и се оказва в състояние да издава божествени присъди.

Във филма изглежда, че безучастното и безмълвно присъствие на снимащите с телефоните си е част от сценария на възмездието – осъдената е постъпила по същия начин с жертвата на убийството, на което е била свидетел. Но и след като симулацията бива разкрита, публиката продължава да снима, поощрявана от водещия. Излиза, че формата на наказание не е само възмездие за стореното, повторение на причиненото, а е свойствена за самото общество от зрители. Финалният обрат, при който става ясна причината за несъпричастността и мълчанието на хората в инсценираната история, всъщност не променя нищо – тези хора наистина са такива. Те наистина съществуват като неситуирани и мулатката апелира към телата им като онова, което ги вписва в ситуацията, когато, неполучила отклик на призива си „Искам да говоря с вас!“ започва да ги замеря с камъни, изричайки при вида на бягащите им тела думите „Сега не е чак толкова забавно, нали!“ А когато бива прикована за привидна екзекуция с бормашина, апелира към помощта на снимащите, позовавайки се пред тях на факта, че и тя е човек, т.е. че споделя с тях не някаква абстрактна, класификативна категория, а една екзистенциална ситуация.

Следователно осъдената бива наказана по непомерен за човека начин за нещо, което е социална норма. Системата осъжда за деяние, за което самата тя е дала повод.

Технологичният платонизъм

В Black Mirror 04×04 (Hang the DJ) е представено утопично общество, където специална технология ти помага да намериш най-подходящия за теб партньор – 99.8% сходство. Тя е средство, което съкращава и оползотворява времето за трупане на опит, използвайки обратната връзка, която получава от теб при всяка среща, за да конкретизира профила на идеалния ти партньор. Преди всичко въпросната технология изтръгва тази толкова фундаментална страна на човешкото съществуване от случайността и прави възможно наистина да срещнеш щастието в любовта, вместо да се примириш с някакъв негов дериват или да останеш сам завинаги. За целта обаче трябва да се подчиняваш на нейния алгоритъм, според който тя определя с кого да имаш връзка за набавяне на фийдбек и колко дълго да продължи тя – от броени часове до цяла година. Съществено е, че изготвяният от нея профил не е образ, представляващ Франкенщайн от качества и плод на въображението на човек, който не се стреми истински към близост, а търси фетишистки в другия само материализацията на собствената си представа. Напротив, този профил произлиза от една откритост към възможните партньори и едно споделено с тях случване.

Главните герои – бял мъж и жена-мулатка – са един за друг първият, с когото ги е срещнала системата. Първата им среща има времетраене само от едно денонощие, в което те не правят секс върху предоставената им спалня, но между тях се заражда взаимно привличане. Следващите им връзки са едногодишно мъчение с абсолютно несъвместими партньори. На възраженията им относно смисъла от подобен опит системата отговаря, че всичко има своята необходимост. Докато са с натрапените им партньори, двамата се срещат, едва ли случайно, на сватбата на щастливо събрана от алгоритъма двойка и изпитват силен порив един към друг. Но същият този алгоритъм, който все още има авторитет в техните очи, ги запраща в името на финалната цел „докато смъртта ги раздели“ в истински сексуален маратон, включващ и хомосексуални връзки, в който те наблюдават отчуждено отстрани своите потящи се от усилието тела. Минали през това чистилище, те биват срещнати от системата още веднъж. Не желаейки да отнемат спонтанността на отношението си един към друг, двамата решават да не поглеждат в устройствата си колко време заедно им е отредено. Заживяват блажено в един от еднотипните, неявяващи се частна собственост домове с камина, две бани и спалня. Младият мъж обаче не успява да овладее безпокойството, че всеки един миг може да е последният им заедно, и след дълга борба със себе си поглежда оставащото време в устройството с форма на раковина. Подобно на Орфей той губи своята любима, защото залегналата в основата на системата идея за взаимността изисква този акт да бъде съвместен – първоначалното времетраене на връзката от пет години започва стремително да се преизчислява и накрая се стопява до няколко часа. След втората им и несравнимо по-болезнена принудителна раздяла двамата влюбени получават съобщение, че на другия ден ще бъдат срещнати най-сетне с партньорите им за цял живот. Преди това обаче им се дава правото да излязат за една вечер с някой от досегашните им, експериментални партньори. Двамата се избират без колебание един друг и когато се срещат в обичайно предназначения за целта ресторант, където винаги се хранят и други подобни двойки, решават да захвърлят устройствата си и да се прехвърлят отвъд стената, ограждаща обитавания от тях утопичен свят, дори и там да ги чака нищото. Когато охраната се опитва да ги спре, но те не се подчиняват, целият свят застива и се разпада, разкривайки се като дигитално построение. Компютърна симулация се оказват и самите те – изпаряват се като хилядната, завършваща изчисленията на съвместимостта помежду им версия на една програма, която ги среща в реалния хаос и шумотевица на някакъв бар.

Теза: 
Оказва се, че в системата е интегриран бунтът срещу нея, че алгоритъмът, изчисляващ сходството, включва свободния избор. Или по-точно казано, че технологията отменя сама себе си, подпомага, усъвършенства и катализира намирането на любовта, оставайки скромно в пределите на това, да бъде средство.

Антитеза: 
1. И все пак, тази технология има една платоническа предпоставка – че за всеки съществува точно определена собствена половинка, единственият/единствената. Следователно тя не изхожда истински от откритостта кък другия, която е предусловие на всяка близост. Да си открит към другия ще рече, да не го разглеждаш като материализация на една съзерцавана от теб вечна и незименна мостра (в случая – на един статичен профил, представляващ сглобка от качества), стоейки в привилегированата позиция на негов демиург, а да си готов да се откриеш, оголиш за едно споделено с него и поради това непредвидимо случване, в което „образът“ му е динамичен, ставащ и носи следата на собственото ти участие.
2. Опитът, на който се позовава системата, е нещо, добивано единствено в споменатата откритост. Той не е фийдбек, чрез който се изгражда профилът на идеалния партньор, а нещо, което изгражда и променя теб самия. Освен това опит не се добива насила, по задължение, защото тогава ти отсъстваш като онзи, който би трябвало да бъде досегнат от него, т.е. не си открит, а си капсулиран в себе си и се стараеш да устискаш неволите, на които си подложен. Вярно е, че особеното, индивидуалното е не-обходимо (незаобиколимо), когато става въпрос за любов към човек, а не към Бог, и в такъв смисъл подобна технология би ти помогнала да намериш онова, което пасва най-много на склонностите и предпочитанията ти. Но и тогава тя би работила единствено в случай, че си зрял психологически и наистина се стремиш към близост, а не към самозадоволяване в присъствието на друг. Нещо повече, склонностите и предпочитанията на двете страни много рядко съвпадат. Тяхното съвпадение е митологичният момент на една връзка, докато същественото в нея е желанието за близост - ако го имаш у себе си и не си твърде закоравял в характера си, си способен и на най-неочакваните преобразявания.

Синтеза:
Най-подходящият, намерен от системата, обаче може и да не се тълкува платонически, като Единствения. Системата регистрира, че някой ти допада относително, и те разделя бързо с него, за да породи копнеж – особено в случай, че не си се престрашил да го обладаеш. След това, ако се признае, че особените нагласи и склонности, т.е. известни стереотипи, все пак играят роля в зараждането на привличане, програмата те захвърля в абсолютно неподходящи и мъчително дълги връзки, за да се получи контраст, подсилващ образа на този някой. Тя подклажда копнежа като създава препятствия помежду ви и същевременно ви среща отново и отново. Накрая идва драматичната кулминация – ситуацията в стил „Орфей и Евридика“ и даването на повод за бунт срещу системата, която привидно ти натрапва друг човек за твой доживотен партньор. Това развитие се проиграва в 1000 вариации и така у теб се оформя убеждението, че си срещнал Единствения – 99.8% сходство.