Случване и случайност 2

Случайността не е онова, което ти е писано или за което си отговорен, твоят дял от у-част-ието ти в някаква взаимовръзка, а добрият или лошият късмет, хвърлящата зарове съдба (дике). Тя е профанно непредвидима – явява ти се ненадейно, но като нещо, което не срещащ, отправяйки се екстатично в непредопределени възможности („излизайки от зоната си на комфорт“), а с което, бидейки при себе си, си можел да се разминеш за щастие или нещастие. С тази случка, изпреварила контролиращите предстоящото очаквания на твоя Аз и загнездила се необратимо в миналото, влизаш в отношението на „ако“: „Ако не бях свърнал по този път, щях да избегна/пропусна фаталната/щастливата среща“. Магико-религиозното мислене редуцира случайността до дял, присъден ти от бога, владеещ универсалната взаимовръзка на факти и обстоятелства – предхождаща те съдба в смисъла на предопределение или отсъждане според твоите дела и заслуги. Напротив, Ананке, на която са подчинени гръцките богове, може да бъде видяна като слепия случай, на чието действие те са изложени по силата на това, че не са отрекли природно-непосредственото, т.е. царството на външните, механични и случайни отношения между несъпринадлежащи си неща. В това царство на несигурното, преходното се разгръща човешкият живот като сукцесия (последователност от моменти). Човек може да роптае заради едно злощастно обстоятелство, което му се е паднало без всякаква връзка със самия него, като лоша карта, и ограничава жизнените му перспективи. Но може и да каже заедно с Ницше: „така съм искал да бъде“, приемайки по този начин лошия късмет като част от екзистенциалната си ситуация, преобразувайки случайността в случване. Обратно, лошият късмет не е съвсем незаслужен дотолкова, доколкото по-уязвими за слепия случай са именно хора, които стоят нащрек, искат да контролират обстоятелствата. Те се изключват от единствената „реална“ взаимовръзка – тази на конкретната ситуация, в която човек участва поради своята конститутивна крайност – и се озовават в едно необозримо поле от несвързани и катастрофично връхлитащи факти.

Случване и случайност

От пет-шест години, когато ме попитат за какво искам да пиша, отговарям следното.

Ширят се две крайни схващания – че всичко е взаимосвързано и че всичко е случайно. Според мен в човешкото съществуване има и взаимовръзки, и случайности, и това се корени в неговата двойственост или двуплановост.

От една страна, човекът е същностно екстатичен, което ще рече, че не се отнася към себе си и към нещата (няма самосъзнание и съзнание) из самия себе си, а само из участието си във взаимовръзки. Тези взаимовръзки обаче не са всеобщи, вечни и включващи всички възможни факти, а регионални, мигновени и представляващи контекстите на конкретни ситуации. Човекът стои в откритостта, където се явява всичко съществуващо (той самият и нещата), доколкото стои екстатично извън себе си в неподвластни му ситуативни взаимовръзки. Явява му се, т.е. случва му се нещо единствено из съпринадлежността му с него в рамките на подобни взаимовръзки, които са битието или Бог.

От друга страна, като постоянстващ в континуалното време емпиричен Аз (с определена биография и идентичност) и отнасящ се към една устояваща в своята изтълкуваност всекидневна действителност човек влиза във външни, случайни, механични отношения с хора и неща. Той не си съпринадлежи с тях в някакви взаимовръзки, защото е трансситуативен, съществуващ като Аз (самосъзнание) независимо от „фактите и обстоятелствата“, колкото и да търпи тяхното въздействие. Макар този свят, представляващ съвкупност от налични (дадени сами по себе си, като във вакуум) неща, да се корени в света като винаги конкретната взаимовръзка на една ситуация, т.е. в битието или Бог, на тях не може да се разчита или те не могат да бъдат държани отговорни относно случващото се или неслучващото се в него. Това е царството на късмета, на случайността, където няма общ мистичен свод, в който взаимоотекват всички неща. Случайността не е случване в смисъла на опитното явяване на някакво същностно, трансформиращо човека съдържание въпреки общия корен на двете думи в българския език.

Но между двата плана на човешкото съществуване има „превключване“ и „взаимодействие“. На пребиваващия само в плана на наличното не се случва, разбира се, нищо хубаво (тавтология, защото случващото се винаги е хубаво), тъй като той не участва в ситуации, или се „случват“ само лоши неща (за които битието или Бог не са отговорни). За осмеляващия се да съществува екстатично („да излезе от зоната си на комфорт“) важи баналната мъдрост „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“, понеже екстатичното стоене в ситуации е условието за възможността на всяко случване. Възможно е обаче някой да е с „правилната“ нагласа, да се е изнесъл в редица контексти, но те да са оскъдни, в тях да не присъства, например, потенциалната любима. Тогава случайността би могла да подпомогне случването, срещайки двамата влюбени. От друга страна, ако човек участва в ситуации посредством тялото си, неговото накърняване от случая би могло да стесни значително възможностите за това участие.

Но основният ми въпрос е как интерферират (как се пресичат) във всеки конкретен екзистенциален „акт“ (мисъл, действие, решение, чувство, възприятие и т.н.) двата плана – „органичната“ взаимовръзка на битието или Бог и „механично“ взаимодействащите наличности, случването и случайността? И кой е по-убедителен – опитът за тяхното разграничаване, както е при Хайдегер, или опитът за тяхното съвместяване, както е при Хусерл, и двата пораждащи немалко проблеми? В центъра на интерпретацията би следвало да стоят понятията време, свят, хоризонт и суверенност, но това вече е предмет на друг тип изложение.