Манифест

Манифест

Това е едно контингентно възвестяване.

Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.

Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.

Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.

Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.

Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.

Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.

петък, 2 януари 2015 г.

Опит за шеговита психология на политическите ориентации (по Хегел и Ницше)


Крайно-десен: Господарят на Хегел (не на Ницше). Човек, който не се е разделил с детската си омнипотентност и безграничност, иска да продължи да съществува в своята непосредственост, т.е. такъв, какъвто е според унаследената си биологична и социална природа. Упорстващото в своята непосредственост обитава един свят, чийто демиург е то, защото е дадено само за себе си, без да бъде опосредствано от отношението си към нещо друго. То не приема границата, която му налага другото, не споделя света с него. Но сътвореният от него свят е въображаем тъкмо защото не е споделен. Именно тази абстрактна конструкция обаче може да се сдобие с плът, ако господарският тип притежава абсолютната власт.

Крайно-ляв: Човекът на абстрактно-универсалния морал, за когото няма никаква йерархия на фактите. Той е обратната страна на господаря, момент в една и съща диалектика. Чувства се виновен за всички световни и национални страдания, достигащи до него посредством медиите, и не се ангажира с нищо по-малко от проблемите на човечеството или обществото като цяло. Не смее да вложи себе си в конкретни политически контексти и действия, за да не се омърси, за да не бъде несправедлив и егоистичен, степенувайки "близо" и "далеч". Но този морален пуризъм е оправдание за неучастие в света, за съхраняване на едно безкрайно юношество. Поемането на греховете на всички, спасителската обсесия свидетелства за самообожествяване. Общочовешкото, от чието име съществува крайно-левият, е въображаемо, защото единствената истинска общност с другите е споделената с тях, неподвластна никому конкретна ситуация.

Либерал: Последният човек, човекът на тартюфския морал (по Ницше). Докато за левия опитът за запазване на собствената му природност остава (невротично) сляпо петно, а десният е предизвикателно (психопатично) откровен в това свое начинание, либералът е виртуоз на моралната софистика, истински гений на двумисълта. Подобно на Адорновия Одисей той резервира егото си от участие в някаква неподвластна му, споделена с другите събитийност, свеждайки морала - общочовешкото в себе си, това което го изправя изобщо на крака - до ритуално спазване на формални процедури. Този човешки тип е притворен не само пред другите, но и пред самия себе си - успява да скрие от собствената си съвест, че под алибито на конвенционалния морал съществува природно, единствено с оглед на самоподсигуряването си. Тъй като човек е социално същество, понякога изпитва вина, но нали не я признава, за него тя има чисто телесни проявления, които се третират с хапчета.

Човекът на идната общност: Отвъд дясно и ляво, може би все пак либерал, който не отъждествява накъсо свобода и произвол и има разбиране за това, че свободата е възможна само в една екзистенциална откритост, че тази откритост на свой ред е възможна само като откритост към другия, т.е. като ограничаване на самия себе си в своята непосредственост, но и че последното се случва единствено в конкретни ситуации, т.е. неизбежно предполага йерархии на близостта. В никакъв случай обаче технократ, защото техническата нагласа разглежда всичко съществуващо като стоящо на разположение, подлежащо на направляване и организация. Или както казваше Даниел Бел: десен в културата, либерал в политиката и ляв в икономиката.
Публикувано от в Няма коментари:
Абонамент за: Публикации (Atom)