В „Бяла мечка“, епизод 2 от сезон 2 на поредицата „Черно огледало“, жена-мулатка се събужда, седнала на дървен стол. Китките на двете й ръце са бинтовани, под краката й са разпилени хапчета, а екранът срещу нея излъчва постоянно емблема от три бели правоъгълника на черен фон. Жената слиза мъчително на долния етаж, където освен други екрани със същото изображение намира нейна снимка с бял мъж, към която е прикрепена по-малка снимка на момиче-мулатка. Тя взема снимката на момичето, пресушава жадно чаша вода и излиза навън. Жената не си спомня коя е и търси някого, който да й помогне да узнае това. Но всички хора стоят зад прозорците на домовете си и вместо да се отзоват на повика й, я снимат със смартфоните си. Внезапно спира автомобил, от който слиза мъж, чието лице е закрито от черна маска със същата емблема. Той изважда от багажника двуцевка и се прицелва в жената. Тя започва да бяга от преследвача си, вървящ подире й подобно на ловец. Около нея вече се е образувал шпалир от снимащи я с телефоните си хора, напомнящи за публиката на колоездачно състезание, но те остават напълно безучастни и безмълвни. По пътя на бягството си, приличащо в своята неестественост на кошмар или компютърна игра, мулатката среща бяла жена, която се съпротивлява на „системата“. От нея научава, че откакто преди време по всички екрани се е появила емблемата с правоъгълниците, мнозинството хора са се превърнали в пасивни зрители, които само снимат със смартфоните си. Изключенията, на които хипнозата не въздейства, са заживяли в нещо като естествено състояние, където едните от тях преследват като ловци другите като техни жертви. Ловците са привлекли на своя страна хипнотизираните индивиди, които са регресирали от участници в една гражданска публичност до рецепиенти на една представителна публичност. Жената от съпротивата настоява да се отправят към комуникационната станция „Бяла мечка“, излъчваща гибелния сигнал, и да я подпалят. Названието на станцията, представата за палеж и други неща събуждат внезапно у мулатката смътни, но смущаващи спомени. В станцията биват обградени от преследвачи, облечени с карнавални костюми, които обезвреждат жената от съпротивата. Жената без памет стреля с една пушка срещу нападателите, но от цевта излизат само пъстри конфети. Миг след това пултът на станцията се разтваря като двукрила порта и всички се озовават на сцена пред аплодираща публика. Жената от съпротивата и преследвачите приковават дружно китките на мулатката към дървения стол, от който е започнала сутринта кратката й жизнена история, и се покланят пред публиката. След това на сцената излиза водещият, изпълнявал редица роли в симулираната антиутопия. Той разкрива със садистична тържественост самоличността на протагонистката: тя си мисли, че момичето от снимката е нейна дъщеря, но всъщност го е отвлякла заедно с годеника си под предлога, че ще го водят на пикник в гората; акцията по издирването на детето получила за свой символ бялото мече-играчка, намерено в близост до въпросната гора; мъжът, на чиято фланелка стояла емблемата с правоъгълниците, бил поклонник на някакъв сатанински култ; той завил детето с одеало и го запалил, а приятелката му заснела със смартфон случващото се; извергът се изплъзнал от наказанието, самоубивайки се в затвора, но за щастие съучастничката му е налице, за да го понесе. Разтърсвана от ридания, мулатката бива натоварена заедно със стола си в прозрачна катафалка и откарана през шпалир от снимащи, но вече действащи (хвърлящи домати) и говорещи (дюдюкащи и отправящи клетви) хора обратно към дома, от който е започнал кошмарът. Там бива поставена пред екрана и заставена да гледа собствения си запис, докато в същия този кулминационен миг на ужаса и страданието специално устройство изтрива паметта й за поредното повторение на наказанието. Докато жената моли да я пощадят, като я убият, и издава нечовешки вопли, екипът на правосъдния увеселителен парк „Бяла мечка“ подготвя сцената и инструктира статистите и публиката за представлението на следващия ден.
И така, оказва се, че правосъдието, станало зрелище за заснемане със смартфон, е открило наказание, по-тежко от смъртното – безкрайното повторение на възмездието. Законът, слял се със спектакъла, е в състояние да наказва престъпниците така, сякаш са безсмъртни – подобно на осъдените на вечно завръщане на едно и същото Прометей, Сизиф, Тантал или на изтърпяващите вечни мъки обитатели на Дантевия „Ад“, доколкото задгробният живот е един вид безсмъртие. Наказанието на мулатката е дори още по-тежко, тъй като в него тя е изтезавана от най-жестоката възможна инстанция – собствената съвест. Нейната простъпка изглежда чисто действие без елемент на трагическа неосъзнатост, което може да й бъде вменено изцяло.
Но кой издава подобни присъди, предполагащи безсмъртие на осъдения? Знаем, че в случая с Прометей това са олимпийските богове, а в случая с Дантевия ад – християнският Бог, такъв, какъвто го разбира поетът в хоризонта на неговата епоха. Иначе казано, има съпринадлежност на божествен съдия и безсмъртен осъден. Поначало всяко отсъждане се извършва от една привилегирована, безучастна, квазибожествена позиция. Отсъждащият не споделя заедно с осъдения обща ситуация, не е ангажиран човешки с него, или както се казва, законът не е сфера на милостта и любовта. Доколкото всеки човек е краен, а крайността означава ситуираност, заставайки в трансситуативна позиция, съдещият се самообожествява – разбира се, не като частен, конкретен човек, а като представител на публичния, обективния закон. Този закон не е непременно „лош“, ако се приеме, че репресията му е насочена срещу природната, "инфантилно-нарцистична", „несъобразяваща“ се с другите страна на индивида.
Във филма обаче правосъдието не служи на тази цел. Напротив, то се е превърнало в спектакъл и развлечение, т.е. в нещо, предназначено за една публика от зрители, зяпачи. По-конкретно, зрителят също е някой, който стои в една трансситуативна, безучастна, квазибожествена позиция, не споделя света с другия/другите. Точно както в симулираната антиутопия той не се отнася към някого лице в лице, а го наблюдава от вездесъщата гледна точка на камерата си. Следователно тук законът поощрява именно инфантилното и асоциалното. В случая е без значение кое е „причината“, и кое – „следствието“, т.е. дали една власт, маскирала себе си в закона, си отглежда непълнолетна публика, или обратно, масата от консуматори си натъкмява закона по свой тертип, или пък просто самото развитие на технологиите е довело до това положение на нещата. Същественото е, че превръщайки се в зрелище за една публика, в която всеки е сам за себе си, не признава границите, налагани му от другите, т.е. живее като безсмъртен, правото реализира „лошата“ си същност и се оказва в състояние да издава божествени присъди.
Във филма изглежда, че безучастното и безмълвно присъствие на снимащите с телефоните си е част от сценария на възмездието – осъдената е постъпила по същия начин с жертвата на убийството, на което е била свидетел. Но и след като симулацията бива разкрита, публиката продължава да снима, поощрявана от водещия. Излиза, че формата на наказание не е само възмездие за стореното, повторение на причиненото, а е свойствена за самото общество от зрители. Финалният обрат, при който става ясна причината за несъпричастността и мълчанието на хората в инсценираната история, всъщност не променя нищо – тези хора наистина са такива. Те наистина съществуват като неситуирани и мулатката апелира към телата им като онова, което ги вписва в ситуацията, когато, неполучила отклик на призива си „Искам да говоря с вас!“ започва да ги замеря с камъни, изричайки при вида на бягащите им тела думите „Сега не е чак толкова забавно, нали!“ А когато бива прикована за привидна екзекуция с бормашина, апелира към помощта на снимащите, позовавайки се пред тях на факта, че и тя е човек, т.е. че споделя с тях не някаква абстрактна, класификативна категория, а една екзистенциална ситуация.
Следователно осъдената бива наказана по непомерен за човека начин за нещо, което е социална норма. Системата осъжда за деяние, за което самата тя е дала повод.
Няма коментари:
Публикуване на коментар