Манифест

Манифест

Това е едно контингентно възвестяване.

Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.

Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.

Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.

Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.

Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.

Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.

понеделник, 1 февруари 2016 г.

Буквализирането на истината като антиутопия

Във филмовата антиутопия "The Lobster" биологично зрелите индивиди, които не успеят да си намерят семеен партньор в рамките на определен срок, биват трансформирани в избрано от тях животно. Това има донякъде своето философско основание, тъй като "саможивите", както са наречени те във филма, контактуват в другия само с разпознати от гледна точка на някаква собствена целесъобразност повърхнинни и частични аспекти. По аналогичен начин животните не различават между себе си и другото, не го сглобяват в самостоятелен и цялостен "обект", а са обзети от фиксирани алгоритми на "взаимодействие" с него, при които го изпитват като опорна точка или повърхнина. "Саможивите" са загубили човешкото, което представлява битие в откритостта на едно непредопределено случване и става възможно чрез споделянето на света с другия като друг, неразполагаем. Забавното във филма е това, че тази истина се прилага буквалистки в антиутопичното общество - отпадането от общността на хората е материална трансформация, извършвана посредством специална апаратура. Всъщност "първосигнална", животинска е самата логика на системата. "Саможивите" - както тези, които са заставени да си търсят половинка по надлежния ред, така и онези, които се укриват партизански и водят съществуване на "прибежки и припълзявания" - са изключени изцяло от благата на човешкия свят, а вторите, досущ както в "Левиатан" на Хобс, се намират в природно състояние, където всеки има правото да ги убие. Това природно състояние е изтълкувано тук отново в най-натуралистичния смисъл, а свободата на пребиваващите в него е прост негатив на системата, израз на същия двоичен логически код - тя се състои в танцуването само на електронна музика, т.е. в не-танцуването с друг, и в не-търсенето на партньор. Но най-остроумни във филма са буквализмите на взаимността. В повечето случаи най-дълбоко основание за близост или ревност е някаква съвпадаща телесна специфика, дори недъг - кръвотечение от носа, накуцване, късогледство. На едно по-високо ниво такова основание е някаква обща черта на характера, възприеман обаче също като естествена и неизменна даденост. Спонтанността и откритостта на търсещия близост са буквализирани тук в императива да бъдеш неотменно своя характеров тик - за да си намери половинка в срок, протагонистът решава да се преправи на жесток и безсърдечен, и когато жената, чиято същност се изчерпва с това качество, го разобличава, той е заплашен от мигновено "зооморфициране". И благата на споделеното съществуване са интерпретирани в чисто материален план - освен достъпността на цивилизационните удобства те включват, отново в духа на Хобс, подсигуряването на биологическия живот. Демонстрации в стила на гражданска защита изтъкват като основен смисъл на семейния живот това, че жената с мъж до себе си е защитена от изнасилвачи, а жененият мъж - от задавяне на масата. Пародията кулминира в схващането, че преодоляването на собствения нарцисизъм в общото битие на семейството означава самоотвержено поемане на скучна информация от професионалната област на съпруга или от прилежно прочетена за целта енциклопедична статия. В края на филма, намерил истинската любов отвъд комплементарните помежду си система и съпротива, героят, продължавайки да мисли буквално, търси в себе си смелост да възстанови основанието за близостта си със своята любима, която е загубила наскоро едно от човешките сетива, в чийто начин на функциониране двамата са били сродни преди това. Но може би неслучайно това е именно сетивото, виновно за свеждането на другия до повърхнина.
Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)