Навярно последният филм на колегата Алън Конигсберг съчленява готови модули от предишни и не е от най-оставащите за мисълта и чувството. Но освен че дава своя принос в борбата на "континенталната" философия срещу асимилацията й от страна на аналитичната, тази втора след "Crimes and Misdemeanors" и по-буквална кавърверсия на "Престъпление и наказание" развива един интересен мотив. Професорът по философия Ейб се е пропил, защото е загубил смисъла на съществуването си. Той преподава на своите студенти Киркегор и знае, че отчаянието от всичко, срещащо се в света, е необходимо условие за решението да бъдеш самия себе си. Само че решението, което взема, е демонична пародия на Киркегоровото "или-или". За датския мислител отчаянието от всичко съществуващо е не просто осъзнаването, а разтърсващото цялата екзистенция разкритие, че човек не е самия себе си, когато е непосредствено самия себе си. Този, който изглежда господар на екзистенцията си, който се разразява единствено в своята перспектива, обитава една привидност, защото пренебрегва човешката си крайност, т.е. това, че всеки път е разположен в хоризонта на някаква спо-делена с други и следователно неподвластна му ситуация. Той се оказва хетерономен, роб на невидимата за него фактическа част на неговата индивидуалност, която се е втвърдила до една подмолно управляваща изборите му природност, обзета от фискирани схеми на съществуване, до една демонична ирационалност. Това злокобно несъзнавано се е родило от боязънта на съзнателния Аз да приеме своята ограниченост, да повярва, че няма да свърши, ако не контролира ситуацията, и така да интегрира към себе си долната част от айсберга на индивидуалността си, т.е. ситуативните си о-пределености (дефиниращи го граници). Уловени в митичния кръговрат на природата, макар и представляващи едно все отново поставящо себе си в сменящия се декор на обстоятелствата собствено "задкулисие", тези неосъществени парчета от личностната цялост копнеят за края като безпокойни призраци и изпълват цялото същество с тъгата на безизлазността. "Екзистенциалният избор" на Ейб е карикатурна симулация, защото се извършва от позицията нарцистичния, т.е. всемогъщ и безграничен Аз. Неговото отчаяние не идва от прозрението, че живеейки като отвъден на всяка ситуация, самообожествявайки се, той изпада в зависимост от една природа, която е демонична, сковаваща в калейдоскопичната повторяемост на собствените представи, лишаваща от събитийността на споделеното съществуване. Напротив, професорът по философия е разочарован, че светът не се е показал податлив за революционно майсторене, за демиургична продуктивност от гледната точка на един трансситуативен вакуум. Той намира смисъл в света, подведен от фалшивия Свръх-аз на нарцисизма, от една съществуваща само във въображението му морална всеобщност, която е изфабрикувал несъзнателно като алиби за това, че може да действа "навън" в света без да у-частва в него, без да изпитва неговите ограничения. Но този вътрешен мафиот, на когото се продава, за да заобиколи закона на спо-деления по конституцията си човешки свят, е една представа, която се разминава с единствената истинска морална всеобщност, а именно с взаимовръзката на спо-делената и конкретна екзистенциална ситуация - факт, намиращ се в удивително противоречие с авторството на книга върху ситуативната етика. Изфантазираното общочовешко не само не прониква в дълбочината на ситуативната взаимовръзка, но - и точно това е най-интересното - отваря вратата към една друга, механична, случайна и необозрима взаимовръзка на причините и следствията, която е царството на правото. Ейб си въобразява наивно, че може да изреже хирургически един сегмент от действителност, в която плетеницата на каузалността по дефиниция няма как да бъде редуцирана до първа причина, а се разбягва като метастаза. Оригиналното във филма е това, че за разлика от своя прототип Разколников героят не изпитва разкаяние, не се чувства психологически дестабилизиран от своя истински, морален по същността си Свръх-аз. Той сякаш изцяло е превключил в режима на външно удостоверимото, съдено единствено по въздействията му съществуване и има шанс да се спаси в неговия смисъл дори и когато бива разкрит от влюбената в него студентка Джил. Провалът му обаче идва от невъзможността и на най-перфектно замисленото престъпление да предвиди всички аспекти на каузалността - Джил решава да го предаде едва когато узнава, че причинната връзка ще бъде приписана на друг. В царството на механичното, където по думите на умната студентка едно убийство влече със себе си друго, харизматичният преподавател има шанс да се справи и с нея, но се подхлъзва в специално подготвената асансьорна шахта на фенерчето, което е спечелил на лунапарка в миг на изнесена пред девойката и отново удивително противоречаща на действията му апология на случайността. Трето подобно, разобличаващо нарцистичното естество на заниманието с философия противоречие между мисъл и екзистенция е това, че в лекциите си Ейб се опитва да реабилитира истинния потенциал на чувството, интуицията, а същевременно действа по абстрактно-разсъдъчен начин. За феноменологията, която той цитира, преди да се разбира като психологическо, "вътрешно" състояние, чувството, душевното разположение е конкретното разположение в някаква ситуация, т.е. тъкмо това, което препраща "навън", отвъд капсулираността в самия себе си, и именно поради това човек следва да се опита да го разбере и да му се довери. В този смисъл то е ирационално само за абстрактно-логическото, откъснато от конкретната ситуация мислене. Но точно това мислене е ирационално в екзистенциален план, тъй като няма фактическо покритие и е подмолно направлявано от едно демонизирано несъзнавано. Ейб е irrational man в лошото значение на вземаш решенията си в подземието на една романтична, дива, хаотична чувствителност. И накрая, в този си филм Уди Алън преодолява собствената си теза, че жените си падат по обаятелни страдалци. Наистина, преди да вземе решението си да разобличи своя кумир, Джил се пита дали нейната моралност не е еснафщина на фона на неговата изключителност, но в крайна сметка е показана като по-истински съществуваща както от него, така и от своята двойно по-възрастна конкурентка. Но ако все пак мислите, че тезата на колегата Алън е вярна, кажете дали няма някаква неизвестна за мен политика на репрезентация на въпросното страдание:).
Манифест
Манифест
Това е едно контингентно възвестяване.
Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.
Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.
Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.
Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.
Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.
Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.
Това е едно контингентно възвестяване.
Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.
Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.
Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.
Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.
Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.
Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар