Пластичното като демонично

Киркегор казва: „християнството е донесло на света чувствеността“. Християнството разкрива, че в същността си човекът е дух. Духът не е „бутилирана“ в тяло свръхсетивна субстанция, а онова, което е при себе си в своето друго. Но не нарцистично оглеждайки се в него, свеждайки го до материализация на своите представи. Напротив, духът съзира в другото нещо за себе си изначално само тогава, когато умира като предпоставящ от настоящето представите си на предстоящото, т.е. когато отрича всички непосредствено дадени за нагледа, чувството и мисълта съдържания. Киркегор продължава, че изключвайки от себе си сетивността, духът тепърва я конституира. Християнството не е дуализъм – сетивността не е прогонена от царството на духа, а приета в него като подчинен момент, т.е. снета. От една страна, духът се утвърждава като абсолютно неидентичен на природата, като под природа тук следва да се разбира непосредствено даденото. От друга страна, природата не е материята като субстанция, а собствената привидност на духа, неавтентичното му битие, които той трябва да преодолее, за да стигне до себе си. Това означава, че сетивността, която бива изключена, е възприеманата по непосредствен начин, в собствената „егоистична“ перспектива, а сетивността, която бива интегрирана към духа, е преобразената, положената от него, т.е. явилата се за неговото непредявяващо, напуснало естествената нагласа отношение. Но християнството разкъсва блаженото гръцко тъждество на дух (определен като душа) и природа, разрушава красотата на класическия, пластичен идеал. Отсега нататък вече не си влюбен или не си дух, а демон, ако причината за любовта ти е същевременно в чувствено-непосредственото. Християнската любов е самият принцип на духа. Макар че за Киркегор нейният истински обект е Бог, за да е способен на нея, човек трябва да мине през етическия стадий на съществуването. Това ще рече – през ежедневното постоянство на брачната любов като най-силната негация и превъзмогване на чувствено-непосредственото. Следователно решаващият исторически обрат, дошъл с християнството, и препъни-камъкът за всички класически индивидуалности, поставящ ги под определението на демоничното и греха, е признаването на жената като личност, което не е еднократен акт, а изисква всекидневен отказ от себичност, т.е. от живот в първата непосредственост. За гръцкия тип нагласа, стремяща се към красивата, но включваща в себе си случайността и неистинността на емпиричното хармония на душа и тяло, не е проблематично признаването само по себе си, а това, да изпитва същевременно чувствено желание към признатия субект, да се чувства привлечена от една трансфигурирана сетивност, която не е дадена непосредствено за нагледа, а трябва да бъда продуцирана от въображението. Също така пластичният индивид не може да обича само една жена, не защото е неверен, а защото идеалът му е зависим от сетивното, природното, което е сферата на многообразното и поради това този идеал се въплъщава в един кръг от фигури. По аналогичен начин гръцката вяра е политеистична, отправя се към един пантеон от божества, явяващи се сами красиви, пластични индивидуалности. Наистина, според Киркегор жената е битие-за-друго и еманципацията й е най-голямото зло. Освен това датският философ признава афинитета в емпиричното и случайното като необходимо условие за пораждане на любовта. Самия факт обаче, че сетивно-непосредственото подлежи на снемане, говори, че за Киркегор началото на любовта е съвсем произволно, просто задействащо я, и че съществена в нея не е стимулираната от налични белези и качества страст, а емоционалната близост с друга личност, не безучастният наглед, изискващ дадеността на възприеманите от него повърхнинни и частични аспекти, а въображението, което от позицията на една осъществявана на дело съпринадлежност с жената може да надари последната с форми, никога нехрумвали и на най-добрия пластичен хирург.