Увод
I. „Двойното
счетоводство“ на съвременния човек. Представа и събитие. Лайтмотивът на тези
лекции.
Типично
за онова съвременно мнозинство, за което научното тълкуване на съществуващото е
станало фундамент на здравия разум, е едно „двойно счетоводство”. То разбира човека
и нещата, които не са човек, като налични, т.е. дадени сами по себе си, независими
в своята определеност от „об-стоятелствата“. Това означава, че за човека нещата
стоят извън него и могат да бъдат само предмет на представа, да се явяват единствено
в собствената му оптика. Същевременно се счита, че като „субективност“, представяща
си „вътрешност” човекът не изпада в плен на въображението. Той търси да се
увери (експериментално) или да си подсигури (технически), че съществуващото би
се отзовало, държало съ-образно неговите представи. „Истина“ означава тук
съответствие на представата с предмета, правилност в този смисъл, че е намерена
закономерността, по която се ориентира „поведението“ на предмета. Това ще рече
обаче, че човекът се стреми да си подсигури биващото като нещо, на което може
да се разчита, чието поведение е предвидимо, което стои на разположение. В
същностен смисъл „представяне“ е това, че той им подставя, подпъхва себе си
като основание за тяхното съществуване, като ги поставя пред себе си, т.е.
разглежда ги в аспектите, който те имат за него. Проблемната/опитната
постановка на модерната наука е именно конструирането на подобна контролирана
ситуация от страна на неучастващия, неразположения в нея човек.
От
друга страна, в междучовешките отношения от модерен тип се застъпва една
коренно различна позиция, макар и тя да е закривана от езика, в който се
изказва. Казано в скоби, езикът не е чисто, невинно означение на едно
съдържание, дадено само по себе си, а винаги вече определя перспективата, в
която ще се яви казаното, а с това – и самото него. Обичайният и самоочевиден
днес език, в който се коренят понятията на здравия човешки разум и до който
прибягва самата наука, е едно наследство на западната метафизика, от която
произлиза коментираното тук представно отношение към съществуващото.
В
този „регистър“ на съществуването именно представящата си „вътрешност” е в плен
на въображението. Тя е извърната от конкретната ситуация, независимо дали в
посоката на универсални образци или на индивидуално своеобразие. Другият присъства
само в предпоставените му от нея аспекти, трябва да се яви като материализация
на представите й. Но обратната страна на „нарцистичното” му опредметяване, на
това, че тя не стига в него до граница, е нейната безизлазност, обреченост на
взаимна изключеност с другия човек. Бидейки неограничена за себе си, т.е.
неангажирана с о-пределеностите, които би могла да има в чуждия поглед,
представящата си „вътрешност” не се разкрива, не присъства истински за него.
Тук „нормалният” човек е изнесен „вън” от себе си като поставяща пред себе си
„вътрешност”, т.е. решен е да се „впусне“ в една неконтролирана от него
събитийност, оставяйки другия да излезе наяве в контекста на една споделена,
неподвластна му ситуация. Двете страни на отношението не са налични и, което е същото, взаимно
извънпоставени, а получават своите определености откъм участието им в
ситуацията и си противостоят въз основа на съпринадлежността им в нея.
Тези
лекции следват разбирането, че не само биващото, което е човек, но и всяко
биващо е дадено изначално за човека като събитие, защото той не е налична и
затворена в тяло „вътрешност“, а всеки път е вписан посредством тялото си в
някаква ситуативна взаимовръзка (тялото не е ограничаваща външност, а
най-собственото, т.е. „най-вътрешното“, доколкото човек бива определян
ситуативно). Преди да има една или друга определеност, човекът участва в
някаква ситуация – така може да бъде четена екзистенциалистката теза, че
„екзистенцията“ (съществуването) предхожда „есенцията“ (същността).
II. Философия и наука
При
гърците теорията е била все още такова вглеждане в съществуващото, което не
изхожда от един наличен разум или съзнание, а от човешката разположеност в
някаква ситуация. Тя е била участие в събитието на разкриването на нещо, в
това, което гърците са наричали aletheia
(истина).
Или: оставяне на биващото да се покаже откъм самото себе си, т.е. откъм
неразполагаемата събитийна взаимовръзка, която изначално го е конституирала.
Гръцките понятия не са нещо изфабрикувано, а артикулации на подобни
взаимовръзки. Римляните превеждат (а преводът винаги е същевременно тълкуване) theoria с contemplatio, което означава:
отделяне и ограждане на нещо в един участък. Теорията се превръща в едно
с-хващане на това нещо, т.е. в неговото об-хващане, овладяване. Немският превод
на contemplatio гласи: Betrachtung
(разглеждане). Коренът “trachten”
идва от латинското tractare
– третирам, обработвам. А “nach
etwas
trachten”
означава: проследявам го, дебна го, за да го осигуря. Теорията като разглеждане
(безучастно наблюдение от привилегирована, контролираща позиция) разкрива
съществуващото като предмет (Gegen-stand) – стоящото отпред (представеното
в гореописания смисъл) в едно подсигурено положение. Тя е едно пресмятане (Berechnen), но не в тесния
смисъл на опериране с числа, а поради това, че разкрива съществуващото като
нещо, на което може да се разчита (rechnen mit), което подлежи на проследяване и
овладяване. Модерната теория, науката не оставя биващото да се яви така, както
е само по себе си, а го обработва виртуално, още преди всякакъв експеримент,
като го поставя пред себе си, т.е. извежда го наяве само в пред-явените от нея
аспекти. Специализацията на науките почива именно върху това, че всяка от тях
разглежда биващото в специфичния спект на конструираната от нея предметност. И
накрая, науката по необходимост е експериментална, доколкото може да подсигури
биващото единствено по този начин, че го запитва дали би се отзовало съ-образно
предпоставените от нея закономерности.
Истинската
философия се отличава от науката основно по това, че не разглежда
съществуващото в един или друг аспект, т.е. външно, повърхнинно, частично. Именно
така трябва да се разбира популярното твърдение, че тя има за тема съществуващото
в цялост – това не е съвкупността на всичко съществуващо, а съществуващото,
оставено да се яви откъм една неразполагаема, ситуативна взаимовръзка.
Последната е единствената истинска всеобщност (онова, което по-нататък ще
наричаме битие), защото участващите в нея биващи същностно си съпринадлежат,
докато в „съвкупността на всичко съществуващо“ са скупчени в индиферентно
различие едно спрямо друго. На второ място, всяка наука се основава на здравия
човешки разум, което ще рече, че тя оформя своята предметност чрез определени,
седиментитрали в езика значения, чиито първоначални контексти са забравени
(естествената нагласа на всекидневието като фундаментален пласт на човешкото
съществуване). Това, на свой ред, ще рече, че науката, от една страна,
хипостазира тези значения, придава им „реалност“, и от друга страна, е „сляпа“
по отношение на собствените си основания. Когато се види принудена да осмисли
последните, тя прекрачва своите граници и в същия момент става философия. Все
пак философията, така, както е разбирана тук, има това общо с науката, че не
приема наличието на свръхсетивен свят. Този свят на души, демони и богове
формира една само повърхностна алтернатива на материализма на науките, понеже
както материалното, така и спиритуалното биващо почива върху едно мислене на
съществуването като наличие, т.е. трансситуативна даденост.
III. Философия и изкуство
Философията
споделя с изкуството това, че е насочена към всеобщото. Това обаче не е едно
абстрактно, идеално-налично всеобщо, а събитийната взаимовръзка, откъм която
човекът и съществуващото всеки път получават своята определеност и излизат
наяве. Изкуството има това всеобщо за тема, като артикулира някаква ситуативна
разположеност (не всяко изкуство). Обикновено се говори за основаността му върху
чувството. И наистина, чувството изначално е нещо, което препраща отвъд една
налична, трансситуативна, капсулирана в себе си „вътрешност“, което показва
вплетеността на човека като телесно същество всеки път в някаква ситуативна
взаимовръзка. Изцяло самоафицираща се е само лудостта. Преди да бъде душевно,
психологическо състояние, чувството е аспект на конкретната ситуативна
разположеност, която никога не може да бъде контролирана, а само артикулирана.
В тази артикулация няма нищо „ирационално“, или е така само от гледна точка на
формално-логическото мислене. Макар обаче истинското изкуство да изважда наяве
съществуващото в контекста на истински всеобщото, то съзира, за разлика от
философията, само биващото, о-пределеното, съдържанието, не и битието,
определящото, чисто формалната взаимовръзка, т.е. вижда единични съдържания, не
всеобщи структури.
Речник:
Битие
– че и как нещо съществуващо е (има
го).
Биващо
– съществуващо; това, което е;
определено битие, т.е. едно „какво“, нещо съдържателно и същевременно
ограничено.
Налично
– дадено само по себе си; трансситуативно; влизащо във външни връзки, намиращо
се във взаимна извънпоставеност с другите неща.
Разположение
– предхождаща всяко наличие вписаност в някаква събитийна взаимовръзка, над
която разположеното в нея няма власт.
Субект
– трайно наличното, на което се основава това, че и как ги има всички неща.
Представяне
– поставяне отпред, изваждане на биващото наяве единствено в пред-явения му
аспект.
Метафизика
– думата именува първоначално посмъртно събраните текстове на Аристотел, чиято
сбирка се явява хронологически след аристотеловата „Физика“, т.е. означава
онова, което е след „Физиката“; впоследствие става название за философията,
която тематизира онова, което е отвъд природното, разбирано като непосредствено
даденото – а това е философията, интересуваща се от фундаменталните структури
не на отделен регион от съществуващото, а на съществуващото в неговата цялост;
Хайдегер използва думата като синоним на онази философия, която мисли битието
като наличие и чиято история се простира от Платон до самия него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар