Аристотел
1.
Битието
като „усия“. Форма и материя. Движение, ентелехия, енергия.
С
понятието “усия“, лат. субстанция, Аристотел означава онова, което е само по
себе си, не се нуждае от друго, за да го има; което не може да бъде определение
на друго, а напротив, е „субект“ „носител“ на определения, получаващи битие именно
чрез прикрепването си към него. Същевременно определенията се отнасят винаги до
нещо конкретно, т.е. „усия“-та не е абстрактна веобщност, а конкретна
единичност. Това не означава обаче, че тя е нещо налично, трансситуативно
(съществуващо като такова независимо от „обстоятелствата“) – безформен материален
субстрат, който е една абстракция, няма как изобщо да е, защото съществуващото е всеки път нещо определено. Конкретното е
ситуативно – то е, например, гъбата, но не сама по себе си, а в релация с
останалите вещи, с които си съпринадлежи в конститутивния за нея контекст на
лекцията. Но нали по-горе бе казано тъкмо обратното – че вещ като гъбата не
може да бъде „усия“, защото не е сама по себе си, о-пределена е от други вещи?
Видяна откъм съпринадлежността си с тези вещи обаче, като „отпечатък“ на
спо-делената с тях взаимовръзка, като същностно пребиваваща „извън“ себе си, тя
не получава определенията си „отвън“. „Усия“-та всъщност може да бъде
о-пределена от друго, но то не е въшно и чуждо, а нейното собствено друго, т.е.
тя се самоопределя и тъкмо в това се състои нейната само-стоятелност. В крайна
сметка „субстанцията“ е тъкмо ситуативната взаимовръзка, чиито елементи се
явяват нейно иманентно членение. Тя е форма именно в този смисъл на
безсъдържателна мрежа от взаимни препращания, а не като очертанието, облика,
структурата на една вещ (не като Платоновия „ейдос“, доколкото той е чистата
фигура или конструкция на нещо, схващана в съзерцанието, „зяпането“ на това
нещо като изтръгнато от определящия за него „практически“ контекст).
Изпълнената със съдържание форма, т.е. определеността на нещо, представлява
„следа“, „отпечатък“ на тази чиста форма. Това означава, че материята е
„производна“ на формата, макар и нещо различно от нея, или както казва
Аристотел, формата е праматерията. Изказано с Хегеловите понятия: материята е
собственото друго, инобитието на формата (както, например, един организъм не е
тъждествен на сумата от частите си; за да го има, той се разчленява на тези
елементи, но те не са самостоятелни, налични независимо от него, а определени
от местата си в неговата взаимовръзка и престават да имат битие като такива, когато
бъдат отделени от него).
Едно
от основните схващания на Аристотел гласи: формата (морфе) е преди материята
(хюле) – не в хронологически, а в същностен план (дори и в плана на едно
по-изначално време, както ще проличи в лекциите за Кант и Киркегор). Както бе
показано, материята не е нещо само-стоятелно, а „дюнамис“, лат. потенция, т.е.
възможност, годност за... (само-стоятелното е това, което не се опира на нищо
външно, т.е. във всичко друго „открива“ нещо свое; такава е именно ситуативната
взаимовръзка, която като онова, което прави някого способен, например, да
открие алпийския покрив, се отнася към самата себе си като произход на тази
строителна конструкция). Понеже материята не е нещо налично, съществуващо само
по себе си, тя не е потенция в смисъла на сила или мощ, способна да причини
някакъв ефект. Произходът, „архе“-то на едно нещо, т.е. това, от което то
изхожда и получава своята същностна определеност, е формата (в дадения по-горе
пример проектирането на алпийския покрив сякаш изхожда от майстора-строител, но
всъщност само дотолкова, доколкото той е захвърлен в една неподвластна му
ситуация и открива една предначертана от нея конструкция). Тя е „енергейа“: от
една страна – движещото, действащото, от друга страна – осъществяването,
действителността на нещото. Аристотел я нарича още „енетелехейа“ – една
изкована от самия него дума. Коренът на думата – „телос“ – няма предвид цел в
смисъла на една положена откъм наличното определеност, която после бива материализирана.
Той означава край, завършек, но не като приключване, извървяване на някакъв
изходил от наличното процес, а като о-съществяване (в примера телосът е целта
„за да не рухва покрива от тежестта на снега“, зададена от самата ситуация, и
движението към нея е изпълнение на тази задача, постигане на една същност,
която не лежи в обсега на нашия произвол; по същия начин, когато играем, ние се
подчиняваме на собствената цел на играта). Следователно движението от материята
към формата не изхожда от първата, не е инициирано от нея. От друга страна
обаче, то не идва от някакъв намиращ се отвън „мотор“, какъвто е случаят,
когато материята се разглежда като гола маса, изпълваща някаква форма, предписана
й от един наличен, „стоящ във вакуум“ човек. Доколкото изначално материята
никога не е сама по себе си, а се разкрива едва откъм формалната взаимовръзка
на произвежданото изделие (няма дървесина изобщо, а дърво за покрив), т.е.
доколкото тя винаги вече е „скроена“ с оглед на формата, движението към
последната й принадлежи като възможност, годност, подходящост за...: „По своята възможност бронзът е една статуя,
но движението да се превърне в статуя не е движение на бронза, доколкото той е
бронз, а движението му като възможността да стане статуя.“ Това движение
изхожда от формата, определяща едно нещо, представлява неговото изпълване, о-съществяване,
стигане до самото себе си („телос“ означава буквално „да се имаш в края“) като
извървяло един път, по който не се е отправило като налично (в немския думата
„движение“ – Bewegung
–
има за свой корен думата „път“ – Weg;
за съжаление в българския „пътуване“ се употребява за придвижване с превозно
средство). Този път не е средство, безразлично спрямо „целта“ и отделящо се
като шлака след постигането й, а участва в нея, защото е „спуснат“ откъм самата
нея и представлява нейното изпълване, „зреене“ (така например пътят към целта
„професия архитект“ не изхожда в същественото от произвола на студента, а е
зададен от самата нея и преброждането на етапите му е същевременно формиране на студента като архитект). „Вървящото“
по него не постоянства като едно и също, не претърпява само външна промяна, а
се трансформира същностно, бива досегнато в сърцевината си от промяната. Например
този, който си поставя за цел да отслабне, избира някакъв метод, който му служи
като инструмент и поради това е акцидентален, безразличен спрямо онова, което е
той самия, т.е. в края на пътя (думата „метод“ означава път, подход) той е
по-слаб на външен вид, но е останал със „съзнанието“ си от момента на
целеполагането. Докато студентът по архитектура се впуска в една възможност, с
която не разполага като със средство, а напротив, тя го владее и преобразява
цялостно.
Да
повторим: тъй като формата в смисъла на структурата, конфигурацията на нещо е
определена от „целта“, и целта е онова, от което изхожда движението към това нещо;
тъй като на свой ред „целта“ е зададена от една „практическа“ взаимовръзка, в
крайна сметка именно формата в смисъла на подобна взаимовръзка е движещото, т.е.
енергията. Понеже, по-нататък, формата във втория смисъл е медиум, т.е.
конфигурация от елементи, явяващи се нейно собствено членение, тя всеки път се
случва като своя вътрешна трансформация, представлява нещо, което пребивава
изцяло в самото себе си. В този смисъл тя е „неподвижен двигател“, а
изхождащото от нея задвижване е един вид притегляне.
Все
пак Аристотел изказва и материята като причина. За да се разбере това, трябва обаче
да се вникне в изначалното значение на думата „причина“. Тя няма предвид
каузалност (както ще я изтълкуват римляните), т.е. нещо, което като налично
предизвиква друго или въздейства върху друго, има някакво следващо го във времето
следствие, а онова, което е виновно, че едно биващо е това, което е. Въпросното
провиняване следва да се разбира в този смисъл, че причината не „причинява“
биващото като гол ефект, оставайки в миналото като външна и несъществена за
него (както, например, е все едно дали плачът в един филмов кадър е предизивкан
чрез лук или чрез капки за очи), а че продължава да присъства като държана
отговорна от него за това, което то е, т.е. участва в самото него. Материята е
виновна за това, че биващото е, т.е. тя изгражда заедно с формата неговото
битие. Без нея биващото не би стояло пред нас. Но то стои като това, което е,
не чрез нея, а чрез формата си. Иначе казано: материята е негова причина не
като налична, а дотолкова, доколкото вече е „нагласена“ с оглед на формата,
явява се възможността на тази форма. За Аристотел тя е необходимото, но
последното не е най-висшето: „Въобразяват
си, че... една къща съществувала чрез необходимостта поради това, че по
природата си тежкото отивало надолу, лекото, обаче, нагоре; така че основата и
камъните поради тяхната тежест – под земята, земята, обаче, защото е по-лека –
по-нагоре, и дървесината – най-отгоре, защото е най-лека... Наистина, къщата не
е станала такава без това (материала), но не и... чрез него... (Д)вете (форма,
цел и материя, необходимо) трябва да бъдат положени като принцип, но целта е
по-висшият принцип.“ Материята е необходимото в този смисъл, че битието
като медиум се нуждае от нея, за да се случи като формална взаимовръзка на
явяващото се. Трябва обаче да се подчертае още веднъж, че тя е собственото
друго, инобитието на формата. От гледна точка на Аристотеловото разбиране
материята се тълкува криво, когато се обявява за нещо само-стоятелно.
II.
Фюзис и техне
„Фюзис“-ът
е онова, което има своето „архе“ (начало и определение, а това за Аристотел е
„телосът“, осъществяването) в самото себе си. „Техне“ пък е гръцкото име за произвеждането
на онова, което има своето „архе“ в нещо друго, а именно в човека, който в този
случай се нарича „архитектон“ – онзи, който има „архе“-то по начина на
„техне“-то. „Произвеждане“ не означава тук правене, а „пойесис“ – извеждане на
нещо в нескритост като негово собствено произлизане. От една страна, домът,
например, има своето начало и определение в плана на майстора-строител. Този
план, предварително съзреният „ейдос“ на дома, се разпорежда с избора и
обработката на строителните материали. Наистина, домът стои върху основата си,
но никога из самата нея – той не стои като възходил, а като изграден. Аристотел
дава пример и с лекаря, който има „архе“-то на оздравяването си в себе си, но
не съ-образно себе си, доколкото е лекар, а доколкото е човек, т.е. природно
същество. И обратно – лекарят има „архе“-то на лекуването в себе си като лекар,
а не просто като човек. Следователно „архе“-то на лекуването, както и това на
изграждането, не лежи в самата природа. От друга страна обаче, „техне“ не
означава правене, предизвикване, т.е. изхождащо от човека като наличен обработване
на сведена до гол пълнеж материя съ-образно проектирана от него форма.
Технически произведеното е човешко дело дотолкова, доколкото човекът участва в
съответната ситуативна взаимовръзка, поема своето разположение в нея. „Ейдосът“,
формата, доловена откъм това разположение, е телосът, осъществяването на нещо
като такова, каквото е само по себе си, т.е. в конститутивния за него контекст
на ситуацията. По този начин човекът е като почва, в която „покълва“ изделието
– то бива издигнато в нескритостта на съществуващото така, сякаш е възходило в
нея като природа.
III.
Модерната техника – екскурс върху Хайдегер
Понеже
„техне“ е произвеждане в разяснения смисъл, техниката не е просто средство или
човешко дело, а начин на пребиваване в света, респективно – на отнасяне към
биващото. Според Хайдегер властващото в модерната техника разкриване не е вече
позволяване на биващото да се яви откъм самото себе си, т.е откъм една
неразполагаема ситуация, не е довеждане на нещо „отпред“ така, сякаш самото то
идва, а „извикване отпред“. Това ще рече, че човекът, стоящ в една „поставена“
и контролирана от него „ситуация“, извежда навяве нещо дотолкова, доколкото то
реализира онова, което той му е пред-явил, доставя онова, което той му е
поръчал. Технически произведеното стои на повикване като келнер – не е „важно“
само по себе си, а заради онова, което се изисква от него. Ето един от
примерите на Хайдегер: „Водната
електростанция не е вградена в река Рейн като стария дървен мост, който от
столетия свързва бряг с бряг. По-скоро реката е вградена в електростанцията. Тя
е това, което е сега като река, а именно доставчик на воден натиск, из
същността на електростанцията.“ Докато старият мост оставя реката да бъде
река, „зачита“ я, т.е. представлява проект на майстор, който е разположен в
една неподвластна му ситуация. Но нали твърдяхме, че биващото никога не е само
по себе си и поначало се разкрива по един практически начин, откъм
взаимовръзката на някакво изделие, удовлетворяващо някакво „за да“? Реката не
се ли разкрива като източник на воден натиск и откъм старата воденица, която,
от своя страна, бива изградена, за да се смеле брашното, което пък се
произвежда, за да се направи хляб, а хлябът – за да се нахрани човекът?
Безспорно е така, но с тази разлика, че воденицата е проект на един ситуиран
човек, в крайна сметка – проект на самата ситуация, докато електростанцията е
„научен“ проект и не е „вградена“ в ситуацията, а я преучредява, „поставя“
откъм себе си. В този смисъл Хайдегер изказва същността на техниката с
понятието Ge-stell (букв. постав, подставка) – тя е
едно отношение към биващото, което не го оставя
да се яви откъм самото себе си, а го поставя
на „масата за обработка“, т.е. то се явява единствено в пред-явения му аспект.
По този начин човекът подставя, подпъхва
себе си като негово основание, т.е. то съществува дотолкова, доколкото се явява
пред и за него. Но това вселенско господство на човека е привидност, защото той
не е наличен, трансситуативен, а всеки път е подвластен на някаква ситуация. Разкривайки
биващото като стоящо на разположение, той е застрашен да изгуби собствената си
същност, състояща се в това, да бъде „мястото“, където се случва събитието на
нескритостта на биващото. А той може да бъде въпросното място само дотолкова,
доколкото разбира себе си като участник в някаква неразполагаема за него
ситуация.
Фундаменталната
очевидност на модерната епоха е именно тази, че всичко е въпрос на направляване
и организация, т.е. забравата на битието, на това, че човек винаги участва в
някаква надхвърляща го събитийност (вече е алгоритмизирана дори
непредвидимостта на любовните срещи). В нея се корени световната доминация на
технологиите и икономиката. Тя се споделя еднакво от привържениците на
комунизма и на икономическия либерализъм. Разделението между ляво и дясно само
пречи да се види истински съдбовното противопоставяне, минаващо по линията на Ge-stell-а. Въпросът не е в това, да отхвърлим техническата
цивилизация и да се върнем в предмодерните времена, а да удържаме разбирането,
че абсолютизирането на техническото отношение към съществуващото би означавало
край на човешкото, защото последното се състои в откритостта на случването, в историчността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар