Манифест

Манифест

Това е едно контингентно възвестяване.

Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.

Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.

Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.

Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.

Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.

Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.

неделя, 5 май 2019 г.

Виртуалното реално


В „USS Callister“, епизод 1 от сезон 4 на поредицата „Black Mirror“, Робърт Дейли е гениален програмист, създател на интерактивната компютърна игра „Инфинити“. Играта представлява цял виртуален космос, конципиран по модела на приключенско-фантастичните сериали от седемдесетте. Дейли е посмешище за подчинените си, а съдружникът му се подвизава като негов шеф и трупа пари, паразитирайки върху способностите му. Но всяка вечер след работа героят, който на този етап печели зрителското съчувствие, се пренася в собствена версия на играта. Там той е неустрашимият капитан на космическия кораб „USS Callister“, чийто екипаж и интериор са издържани в естетиката на любимия му „Стар трек“. Един ден във фирмата постъпва на работа Нанет, красива млада програмистка, която изразява пред Дейли своето възхищение от постиженията му. След като вижда как съдружникът му флиртува с нея и дочува думите й, че тя не се интересува от самия него като мъж, той взема ДНК-проба от чашата й с кафе и създава неин виртуален клонинг, явяващ се част от екипажа на „USS Callister“ и обитаващ вселената „Инфинити“. Този клонинг притежава пълното й самосъзнание и пълната й биографична памет, и поради това преживява като шок озоваването си във виртуалната реалност. Нанет разпознава в членовете на покорния екипаж съдружника на Дейли и други служители от тяхната фирма. Оказва се, че гениалният програмист е жестокият бог на един кибер-универсум, в който те са подложени на вечни мъки като възмездие за пренебрежението им към него в реалния живот. Тези мъки се състоят в повинността всеки виртуален ден да участват в инфантилните и неимоверно скучни фабули от космическата сага на Дейли без възможност да умрат, а за непокорните „капитан Задник“ разполага с цял арсенал от свръхсили, като се започне от душене в стил „Дарт Вейдър“ и се стигне до лишаване от уста, запращащо в състояние на вечна борба за въздух. Нанет обаче, която освен красива, е и много способна, не се примирява с тази участ и съумява да намери пролука във вселената-затвор, през която да се свърже с истинската себе си. След много перипетии и хитроумни паралели между понятия на астрофизиката и информатиката тя и другарите й успяват да се шмугнат с кораба точно под носа на преследващия ги със совалка Дейли в една затваряща се червеева дупка, която представлява виртуалния израз на приключващия в този момент ъпдейт на програмата. Намерението на осъдените на вечни мъки е да умрат, напускайки границите на наказателната вселена, в която са безсмъртни. Оказва се обаче, че ъпдейтът е заличил кода за достъп на Дейли, и той не само бива детрониран като бог на кибер-вселената „Инфинити“, но и изтрит като грешка в програмата. Така умира и душата на действителния Дейли, а за неговите виртуални клонинги „Инфинити“ вече не е безкрайността на повинността и наказанието, а безкрайността на свободата и приключението.

Според моите философски позиции не е възможно удвояване или копиране на себе-си-то – един мотив, който се среща и в други епизоди на „Черно огледало“. Но ако приемем, че това е възможно, филмът повдига интересни въпроси. След първоначалното съчувствие, която изпитваме към героя, ние разбираме, че потапяйки се във виртуалната игра, той не просто компенсира във въображението неосъществимото в реалното му съществуване. Най-напред виждаме, че там той не само е по-смел, решителен и авторитетен, отколкото е в действителност, но и че също така е ресентиментен, отмъстителен и жесток. Но още по-съществено е това, че на него не му стига да практикува омнипотентността и възмездието си върху образи на въображението, онагледени със средствата на информатиката, а държи те да притежават самосъзнанието, самоличността и битието на истински хора. „Инфинити“ е странно междинно пространство, което е виртуално, симулирано, но същевременно е обитавано от човешки духове или екзистенции по начина на едно истинско битие-в-света. В това пространство духовете или екзистенциите са въплътени, имат тела, изпитващи чувства и болка, и различаващи се от реалните само по две неща: своето безсмъртие и своята безполовост, напълно съзвучна с психологическата инфантилност на капитан Дейли, целуващ ритуално след всеки свой подвиг женската част от екипажа по устата, но без език. От тази гледна точка финалната участ на гениалния програмист изглежда заслужена – той е искал да опредметява, унищожава отново и отново човешки, едновременно духовни и телесни екзистенции, ето защо виртуалната му смърт е същевременно и неговата реална.

Но и да не бе демиургът на тази вселена на своето всемогъщество и възмездие, а само ги бе преживявал във въображението, Дейли отново би стоял в злото, би опредметявал и унищожавал другите, макар и само като нагласа, във възможност. Филмовото действие ни разкрива, че той до голяма степен е заслужил отношението на колегите си със своята инфантилност, с това, че неговият Аз не е опосредил истински природното и социалното в себе си. Външно погледнато Дейли е неуверен и срамежлив, но зад тази привидност се крие нежеланието или неспособността му да сподели света с другите, ограничавайки себе си. „Инфинити“ е именно измерението на неговата омнипотентност и безграничност.

При все че обаче не би бил в доброто, той не би бил и виновен, подлежащ на наказание от гледна точка на един морал на възмездието, дотогава, докогато анихилира другите само в представите си. Или в този случай неговото „наказание“ би съвпадало с неговото „деяние“ – несподелянето на света е само по себе си изолация, безизлазност. Той би бил мъртъв, доколкото не съществува за другите хора, зазидан е в себе си още приживе. Основната ми теза е, че технологичната утопия на „Инфинити“ предлага изкушението да преживееш омнипотентността и разплатата си истински, не просто като съвършена симулация, но без вина и последствия в истинската реалност. Но ако виртуалната реалност е също толкова истинска, обитавана от човешки екзистенции, ти ставаш злодей в един паралелен свят, който няма никаква същностна разлика спрямо официално важащия, т.е. опитваш се да действаш на тъмно като обикновен престъпник. А фактът, че жертвите ти не могат да умрат, не те оправдава, напротив – те са безсмъртни единствено и само за да бъдат подложени на едно безкрайно и екзистенциално изпитвано мъчение.

П.С. След като вселената „Инфинити“ се еманципира от своя инфантилен демиург, членовете на екипажа възвръщат първичните си полови белези.

Няма коментари:

Публикуване на коментар