THE NARCISSISTIC OMNIPOTENCE OF THE
LAW-POWER OR HOW IS THE CONCRETENESS OF LIFE POSSIBLE
Der Aufsatz stellt die Frage, wann ist das Leben
in seiner unentbehrlichen gesellschafts-politischen Dimension wirklich, d.h. einheitlich
und über die Versorgung seines bloßen Fortbestands hinausgehend. Diese Frage
ist in drei dialektischen Schritten und unter Einbeziehung von Auffassungen Carl
Schmitts, Walter Benjamins etc. entfaltet.
Настоящото
изложение изхожда от въпроса как трябва да се отнасят помежду си право и живот,
как трябва да се оформи животът в неотменното му социално-политическо
измерение, за да бъде той действителен. Под „действителен“ ще се разбира: първо
– цялостен, самотъждествен, и второ, взаимосвързано с първото – излизащ от
своята иманентност, стоящ в една откритост отвъд обзетостта от самоподсигуряването
си.
1. Отговорът на
Карл Шмит: чрез тъждеството на право и мощ
Неговата критика
на либерализма може да бъде интерпретирана в насоката на поставения въпрос.
Според немския юрист тази форма на организация на обществено-политическото
пространство се основава върху разделянето на публично и частно. Публичното е
производно на частното, то е пространството, в което частните хора по пътя на
дискусията уреждат правилата на съвместното си съществуване. Те обаче встъпват
в него и стават законотворци така, че деактивират мощта на фактическата си
позиция, превръщайки я в слово. Върху фактическото неравенство на хората се
надстроява фиктивното им равенство просто като хора. За Шмит тук се съдържа
възможността за едно дезинтегриране на живота в публичния и частния му аспект.
Нищо не гарантира, че онези, които обсъждат законите, репрезентирайки
общественото мнение, не играят за гражданите ролята на техен въображаем Аз,
който не е репрезентативен за битието на фактическия Аз. Че деактивирането на
мощта на животa в
публичната сфера не е същевременно виртуализиране на публичния ред. В
„съзнанието“ на представляваните не са представени сатанински анонимните сили,
които форматират фактическото им битие. Така излиза, че, по думите на Хайдегер,
публичността затъмнява всичко, че тя не е откритостта, в която животът може да
бъде действителен, а напротив, неговото капсулиране в имагинерното. Получава се
парадоксално обръщане на „външното“ и „вътрешното“. Потокът на фактическия
живот, отклонен от сферата на публичното, нахлува необезпокояван в полето на
частното и оставя там своите неразгадаеми следи. Частният човек, който дава
своя глас в дискусията в свещена потайност, се оказва сомнамбулно битие,
алегория на чуждо планиране и организация. При привидно политическо равенство
субстанциалните неравенства се прехвърлят в друга област – тази на
икономическото, която по този начин си присвоява измерението на реалното,
дисквалифицирайки политиката до свое отражение или гола реторика.
Мостът, по който
според Шмит може да бъде преодоляно раздвоението на социалния живот между
публично и частно, нормативно и фактично, политическо и икономическо, е
повторното възвеждане на мощта на живота в сферата на представителството, т.е.
тъждеството на право и власт. Пролуката, в която животът може да стане
действителен, да намери излаз от бълнуването си, интегрирайки своята изоставена
на външни въздействия фактичност, немският юрист назовава с понятието
„извънредно положение“. Тя представлява пробив в битийно безпочвената, основана
върху фактически негарантираното слово на „вечния разговор“ нормативност.
Правото, като начинът на социалния живот да бъде действителен, придобива от
своя страна тази сила, сливайки се с мощта на живота, т.е. парадоксално
отменяйки себе си в качеството си на съдържателно фиксиран ред. В извънредното
положение то става безсъдържателно, иреференциално, без същевременно да губи
своята валидност. Фигурата на тази екстатичност едновременно спрямо наличните норми
и голите факти Шмит нарича суверенност. Суверенът, посредникът между правото и
живота, стои едновременно в закона и извън него. Той е отделна личност – при
диктатурата, или целият народ – при демокрацията, т.е. двете политически форми
имат обща същност. Като екзистиращ в споменатата двойна екстатичност спрямо
правото и живота суверенът не е нито безлична публична институция, нито
харизматична частна личност, а институция и личност в едно. И тъкмо поради това
е изцяло институция и изцяло личност. Такава е диалектиката на осъществяваната
от него репрезентация. Аналогията с двете природи на Богочовека не е случайна.
Освен че в голяма част от текстовете си Шмит поставя понятието си за
репрезентация в теологичен контекст, той настоява, че като неидентична с мощта
на просто фактическия живот властта на суверенно-репрезентативната фигура
трябва да идва от някакво „архе“. Но като че ли това „архе“, екстатичната
откритост, из която суверенът дава действителност на социално-политическия
живот, остава заключена в състояващото се като двойно отдръпване от правото и
живота тяхно тъждество. Т.е. безразлично е дали властта на суверена произхожда
от Бога или от народа, дали той репрезентира „изотгоре“ или „изотдолу“. В
първият случай тъждеството се реализира с това, че една общност от вярващи
споделя волята на Божия наместник, а във вторият – че суверенът изразява общата
воля на народа.
Следва да се
отбележи обаче, че и в двата случая се предполага хомогенност на общия живот.
Ето защо Шмит упреква автори, в чиито теоретични конструкции фундаментално
място заемат идеите за суверенността и извънредното положение, че са допуснали
дефекта да включат понятието за обществен договор, което предпоставя
индивидуалистична раздробеност на този живот. За него народ съществува само в
публичността, а не като сума от изолирани тайни гласове. Същевременно тази
хомогенна общност не е унифицирана маса, а един вид организъм, т.е. единство,
което се реализира в една йерархия, имаща от своя страна това единство като своя
регулативна идея, явяваща се собственото му „функционално“ членение. Масата е
продукт на масовата демокрация, ще рече – на сношението на демокрацията с
либералната идея за абстрактно човешко равенство. Тъмната страна на виртуалното
публично равенство е пропадането на социалния живот в едноизмерността на голата
фактичност, превръщането му в суровина на външни целесъобразности.
Хомогенността на масата е механична, телеологична, тази на народа – органична,
телеономична. Народът е действителен общ живот тъкмо защото е нееднороден на
нормативно равнище, присъства в публичността със своите членения и неравенства.
Шмит назовава
идеята си за едно право, което е тъждествено на живота, но не е протуберанс на
просто фактическия живот, с гръцката дума nomos. Според него изначалното значение на думата е „вземане“ и
„разделяне“ като един пра-акт, върху който се основава цялото социално
устройство. Вземането е неотменим факт на неотменимо общия живот, чието
прикриване или отричане е идеология или утопия и прави този живот
недействителен. То представлява конкретното локализиране в социалното
пространство, социалната телесност на живота. Тук не става въпрос за едно „късо
съединение“ на социален и природен свят, за някакъв социален дарвинизъм. Това
позициониране, самоутвърждаване следва да се извършва в света на символите, да
бъде публично заявено и публично признато. Ето защо Шмит прокарва етимологична
връзка между немските думи за вземане (Nahme) и име (Name).
Словото, посредством което социалният живот бива действително репрезентиран в
светлината на публичността и по този начин самият той тепърва става
действителен, не е словото на диалога, а на авторитета, който не дискутира.
Именно либералната метафизика, според която истината за социалното битие се
постига по пътя на диалога между абстрактно равни, виртуализирали социалната си
телесност хора, води до „невротичното“ разцепване на това битие. Номосът,
изначалното публично вземане, е действителният ред на социалния живот, в него
се коренят и са неразлъчни нравите и обичаите, правото, политиката и
икономиката. Либерализмът, който изтласква това вземане зад фасадата на
въображаемия публичен живот, съдейства за неговото демонизиране, за трансформирането
му в прикрита мощ, която е узурпирала основанията на породилия я живот и го
манипулира. Не може да не направи впечатление обаче, че възможността на номоса
като действително тъждество на право и социален живот се крепи върху
признаването на това тъждество. В текстовете си немският юрист се опитва да
обоснове чрез различни исторически референции действителния, а не сценичен
характер на признаването на авторитета, респ. ненасилническото естество на
послушанието спрямо него.
2. Отговор 2:
чрез разрушаване на тъждеството на право и мощ
Въпросът, дали
идеята за номоса има своето историческо покритие, надхвърля амбицията на този
текст. Ще бъде коментирано как Шмит вижда нейното приложение в модерни условия,
т.е. в ситуацията на централизираната териториална държава, чиято конститутивна
функция е грижата за живота на нейните поданици. И тук действителността на
съвместния живот се основава върху тъждеството на този живот и правната му
репрезентация, а то на свой ред се крепи върху неговото признаване. Това
означава, че гражданинът следва да се подчинява и на онези закони, които са
против волята му, тъй като те, независимо дали са постановени от
представляващия публично-правната общност диктатор или от едно надделяло в
общата воля на тази общност мнозинство, са израз именно на неговата свободна
воля. Доколкото иска да бъде част от държавата, т.е. животът му да бъде
подсигурен от нея, той трябва да изложи живота си на действието на един все още
неизвестен, безсъдържателен закон, да е готов да го подведе под него. Така добива
нов смисъл тезата, че конкретният социален ред предполага хомогенен социален
живот: този живот не е естествено даден, а се произвежда чрез изключване на
хетерогенното. Той бива включен в правния ред тъкмо като изключен от него
такъв, какъвто е сам по себе си, подсигурява голото си наличие, бидейки решен
да умре в собствената си възможност (една пародия на хайдегеровото битие-към-смъртта).
Излиза, че обратната страна на признаването е свеждането на живота до предмет
на обработка. Подсигуряването на живота е откъм подсигуряването на правото,
животът е просто другото, което законът едновременно полага и отрича, за да
може да се установи. Но този закон не е абстрактна норма, а конкретен факт –
фактът на самоутвърждаването на една жизнена мощ, която демонично се обособява
от останалия живот и узурпира неговото основание. Произлезлите от либералната
дискусия призрачни норми са отпадане от същността на правото, тъй като
подвеждат под себе си живота единствено виртуално, без да са в състояние да го
обработят фактически. Въпросната същност е суверенността като точка на
безразличие между закона и живота, в която те съвпадат.
Това схващане се
споделя от Валтер Бенямин, който следва точно обратната стратегия – да
разобличи всяко право като остатък от демоничната епоха на човечеството. Според
него правото улавя живота не чрез наказанието, а чрез вината, като под „вина“
трябва да се разбира не следствие от извършено престъпление, а състояние на
за-дълженост, по-винност. Животът в полето на правото има митична структура.
Той е априорно задължен, винаги вече следва да откупва себе си, защото ще бъде
подведен под един все още несъществуващ закон. При това той се откупва като
чисто и просто живот, като биологичен живот. Следователно, от тази гледна точка
и поне в модерни условия, прокламираната от Шмит зона на индиферентност между
правото и живота не е откритостта, в която общият живот може да намери излаз от
„невротичното“ си раздвоение. Признаването на авторитета на една
невиртуализирана жизнена мощ отново прави живота недействителен, организирайки
го по ритуално-сценичен начин. Този живот не може да излезе навън заради
клопката на вината, която му е поставил неговият въображаем омнипотентен Аз,
заради това, че там, навън, той ще е без право на живот. От своя страна
въпросният Аз, суверенът, е маската, алегоричната репрезентация на една
демонична фактическа мощ.
Но дали правото
е непременно митично, не остава ли то необходим начин на съвместния живот да
бъде действителен? И дали извеждането му от насоченото към другия слово,
виртуализирането му, задължително означава, че животът ще стане недействителен?
Отговор ще бъде потърсен в повлияната от Бенямин стратегия на Агамбен срещу
опита на Шмит да фундира тъждеството на право и власт в едно християнско
разбиране за история. Според немския юрист реализиращата това тъждество
репрезентация удържа телоса на спасителната история, онази екстатичност отвъд наличния
закон и просто фактичния живот, която е разкрил и в която трябва да се завърне
Спасителят. За Агамбен Откровението в Христа е същевременно откриване на
тайната, че предпоставка на закона е беззаконието, тъждеството на право и мощ в
извън-редното положение. Месианското събитие е разрушаване на това тъждество,
виртуализиране на закона, деактивиращо маскираната в него мощ. Не се ли връща размишлението
по този начин там, откъдето тръгна – до разцепването на живота на виртуална
нормативност и гола фактичност? В една беняминова идея сякаш се съдържа
възможността това да се случи в различен смисъл – идеята, че природното се
намира в отношение към Спасението именно тогава, когато е неспасено, оставено
на самото себе си. Мощта на живота бива деактивирана, превърната в слово не
само в полето на правото, но и в това на междучовешките отношения. Откриването
на Божия спасителен план е откриване на една нова зона, в която животът тепърва
може да бъде спасен от митичния кръговрат на правото и голия живот. Тя се
конституира чрез признаването на разнородността на човешкото както спрямо
правното, така и спрямо виталното. Макар да произлиза от едно двустранно
виртуализиране, животът в нея не е недействителен. Той е самотъждествен с това,
че резервира себе си по отношение на закона и природата, допускайки ги
единствено под формата на алегорични репрезентации. Отдалечава ги от себе си
тъкмо като приема да бъде тяхна алегория. Това е смисълът на есхатологичния
призив всеки да остане на мястото си, но така, сякаш не е там. Едва по този
начин се отваря собственото, действително място на всеки един.
Няма коментари:
Публикуване на коментар