The producibility of the existing as a condition for the validity of the
law:
an analogy between natural sciences and modern jurisprudence
Abstract
The exposition aims to
show that natural sciences and modern jurisprudence have a common root in a
specific attitude to the world. This attitude consists of consideration of the
natural and social existing as subject to treatment in terms of ensuring one
based on itself human existence. The emphasis falls on the fact that the "humane"
interest of modern natural-science and legal thinking implies an intervention
into the existing. For the disclosure of the “technical" character of this
thinking are interpreted primarily perceptions of Martin Heidegger and Carl
Schmitt, related to the topic.
Настоящото изложение си поставя за задача да открои една, повече от
формална, аналогия между естествените науки и модерното право. А именно: да
покаже, че те имат общ корен в определен начин на отнасяне към света, който се
е превърнал в съдба на модерната епоха. Става въпрос за разглеждането на
природно и социално биващото като подлежащи на обработка с оглед на подсигуряването
на едно основано върху себе си човешко битие. Тема на изложението е не
„хуманната” заинтересованост на модерното природонаучно и правно мислене сама
по себе си, а това, че тя по необходимост предполага една интервенция в
съществуващото. За разкриването на „техническата” същност на това мислене ще
бъдат интерпретирани основно (доколкото позволява обемът) отнасящи се до темата
схващания на Мартин Хайдегер и Карл Шмит.
Съвременната картина на света е определена в решаваща степен от модерната
наука. Според Хайдегер науката не е просто една от дейностите на човека като
културно същество, а начин, по който ни се дава онова, което е. Тя е начин на
разкриване на биващото. Възможностите на разкриването не принадлежат на човека,
напротив – човекът принадлежи на разкриването. Той не е нещо налично с
определени качества, а съществува екстатично – като разкритостта, че и как
биващото, включително и това, което е самият той, е. Биващото е, и е такова или онакова, едва по начина на
разкриването му. Изначално възможностите на това разкриване принадлежат на
взаимовръзката на някаква ситуация, в която човекът всеки път се намира. Тази
ситуация, това положение на нещата се нарича свят. Изначалният (не в хронологичен,
а в онтологичен план) начин на бъдене-в-света е едно вземане-даване с пособия,
т.е. разкриването на биващото като подръчно. Пособието не се схваща тематично
като нещо налично с такива и такива качества, в „зяпането” му, а в употребата
му с оглед на някакво „за да”. Това не е практическо отношение, а предхожда
разделението на теория и практика. То познава биващото с вземането му като това, което е „за”. Тук не става
въпрос и за едно каузално отношение, за предизвикването чрез определени
средства на определен ефект. Има не цел, а задача, поставена от самата ситуация,
и „средствата”, чрез които се изпълнява тя, не са инструментално разполагаеми,
а тепърва биват откривани като принадлежащи към взаимовръзката на ситуацията,
като части на една цялост от „функционални” препращания. Реч е самата
отчлененост на нещо спрямо цялостта на препращанията. То бива артикулирано в
значението му с вземането му като „функционално” препращащо към нещо друго.
Езикът е изречеността на речта, нейното „вътресветово” битие. Той е споделяне с
други на това изначално отношение с нещата (бъденето-в-света е винаги
бъдене-с-други). Ала в езика е заложена възможността казаното да бъде откъснато
от взаимовръзката, в която е било срещнато, да бъде обособено като нещо, което
изказалият го е имал предвид, т.е. като нещо налично с такива и такива качества.
Това е забрава на битието, т.е. на принадлежността към събитието на
разкриването.
Познавателното отношение е специфичен начин на бъдене-в-света. То се
основава на едно отдръпване от всяко боравене, изготвяне и пр., едно
само-пребиваване-при, срещащо биващото единствено в неговия чист облик. Така
биващото се показва като нещо налично, което може да бъде съзерцавано и
определяно от някаква „гледна точка”. При гърците теорията все още е била
участие в събитието на разкриването, доколкото е представлявала позволяване на
нещо да се разкрие откъм една неразполагаема възможност на битието му, откъм
световата му взаимовръзка. И макар от тях да води началото си разбирането на
съществуващото в модуса на наличието, понятията им са почерпени от една
потопеност в съответните светови взаимовръзки и се явяват седиментации на
тяхното собствено членение. Римляните превеждат θεωρία с contemplatio, което означава „отделяне и
ограждане на нещо в един участък”. Познанието се разбира вече като схващането
на това нещо, т.е. като улавянето му. Немският превод на contemplatio e Betrachtung (разглеждане,
наблюдаване). Коренът на думата идва от латинското tractare, което има значението на
„третирам”, „обработвам”, а като глагол се използва в смисъла на „домогвам се
до нещо, дебна го, за да го осигуря”. Изтълкуваната като разглеждане теория
представлява едно домогващо се и осигуряващо обработване на биващото. Модерната
наука разкрива биващото като предмет (Gegen-Stand)
– срещустоящо в едно подсигурено положение. Като преследващо-подсигуряваща тя е
едно пресмятане (Berechnen),
но не в смисъла на оперираща с числа, а на корена “rechnen”, който като глагол може да
означава „разчитам на нещо”. Това ще рече, че модерната наука очаква от
биващото да бъде проследимо, да се „държи” според пред-положените от нея
причинно-следствени зависимости, че очертавайки своята предметна област, тя се
стреми да си я подсигури. Следователно тя не е „целево-неутрална”. Тя не е
„чиста теория” и в един още по-решаващ смисъл. Модерната наука не оставя биващото
да се разкрие така, както е само по себе си, а го обработва, още преди всякакъв
експеримент, с оглед да се представи съобразно една предвидима взаимовръзка.
Специализацията на науките почива в това, че всяка разглежда биващото в
специфичния аспект на конструираната от нея предметност. Тази предметност се
конструира със средствата на една седиментирала в езика и наследявана във
всекидневния жизнен свят изтълкуваност. Това на свой ред означава, че науката е
„безпочвена” в онтологичен смисъл, т.е. основава се на една забрава на битието
като събитие на разкриването. От друга страна, тя е вкоренена в жизнения свят
като „почва” на „здравия разум”. За това спомага експериментът, който се състои
в едно попитване на биващото дали би се отзовало според пред-положените
закономерности. Като подсигуряване и обработване модерната наука показва една
„техническа” същност.
Техниката не е просто средство и човешко дело, а също е един начин на
разкриването. Хайдегер го отнася до това, което Платон нарича ποίησις, и
превежда платоновия термин с Her-vor-bringen (про-из-веждане).
То означава изваждане на нещо наяве като негово произлизане, довеждане на нещо
отпред като негово идване, донасяне на нещо като почва, в която е поникнало.
Произвеждане е не само τέχνη – занаятите и изкуството, но и φύσις, с тази
разлика, че природно присъстващото има тласъка на произвеждането в самото себе
си. Произвеждането не е предизвикване на ефект. Изделието не е проект на
майстора и не се реализира по пътя на подсигурени възможности за правене. Майсторът
само позволява на нещо, определено от ситуацията, да встъпи в нескритост според
предоставените от нея възможности. Напротив, разкриването, което владее
модерната техника, е едно пред-извикване в смисъла на извикване отпред на
биващото, за да достави онова, което му е поръчано, за да осигури онова, което
се изисква от него. Така разкритото биващо вече няма характера на предмет, т.е.
на едно обособено в себе си обстоятелство. То е наличност (Bestand) не просто като запас, а като
нещо, което стои на разположение, което присъства дотолкова, доколкото е годно
да му се възложи някаква поръчка. Хайдегер означава същността на модерната
техника с думата Ge-stell, имаща значението на
платформа, върху която се постaвя
подлежащото на инструментална интервенция. Биващото се разкрива откъм аспекта
на обработката, има го откъм интервенцията. Доколкото обаче и модерната наука
предварително го нагласява с оглед на това, да се представи в съответствие с
една предвидима взаимовръзка, то техниката не е нейно приложение, а напротив –
нейна същност, т.е. тя поначало е била отправена не толкова към познаването на
съществуващото само по себе си, колкото към неговото поставяне на разположение.
Модерната наука и техника са един начин на разкриване на биващото, при който то
се явява дотолкова, доколкото реализира пред-явени му изисквания. Подсигуреното
по този начин биващо има за своя предпоставка виртуалното му унищожаване в
неговата собствена възможност.
Карл Шмит критикува в правния позитивизъм заложеното в него разцепление
между „норма и действителност, длъженствуване и битие”. (Schmitt, 1934, 17) Това е така, защото
този тип право се основава на едно естественонаучно мислене. Правният ред
представлява „система от препращания към една... основна норма” (Schmitt, 1934, 28) (чието
постулиране, може да се каже, е аналогично на пред-полагането на предметната
област на науката). Тази система е битийно „безпочвена”, защото подвеждайки под
себе си само нормалното, т.е. предвиденото в нея, остава „сляпа” за конкретния
случай. Шмит се опитва да преодолее „призрачността” на правото чрез своята
децизионистка теория за суверенността. Тя може да бъде интерпретирана като
своеобразен политически екзистенциализъм. В нея суверенът е поставен законно
отвъд закона. Както бе обсъждано, според екзистенциалната философия човекът не
е нещо налично с определени качества и способности, т.е. битието му е
„безпочвено” от гледна точка на света на наличните неща. Напротив, той е
разкритостта на битието, в която тепърва се корени всяко наличие. Биващото е разкрито
такова, каквото е само по себе си, тогава, когато човекът е накъм смъртта, т.е.
не разполага с подсигурени откъм наличното екзистенциални възможности, а
решително се оставя на пред-оставените му от трансцендиращата го ситуация. По
аналогичен начин суверенът не е нещо налично в юридически план, битието му е
безосновно от гледна точка на наличния правен ред. Но именно последният е
безосновен в битиен план. Той получава битийно „покритие”, бива вкоренен в
конкретната социално-политическа ситуация с основаването му върху решенията на
стоящия в тази ситуация суверен. Тези решения са неизводими, непредпоставени от
наличния правен ред. Суверенът екзистира накъм края на този ред, в хоризонта на
извън-редното положение. Така, както действителното присъствие на биващото в
човешкото тълкуване е основано върху бездната на края на всяко наличие,
действителното присъствие на социално-политическия живот в правното тълкуване е
основано върху бездната на унищожаването на правния ред. Езикът и нормата са
фиксации на една предхождаща ги, екзистенциална артикулация на съществуващото и
съдържат възможността за едно субсумативно отношение към него.
Възможен е обаче, и е удостоверим в значително по-висока степен, един
друг прочит на теорията на Шмит за суверенността. Според него немският юрист
мисли правото в перспективата не на истинното оформяне на
обществено-политическия живот, а на най-ефективното улавяне на последния в един
ред. Същинският прицел на критиката към правния позитивизъм е отъждествяването
на правен ред и система от абстрактни норми. Тази система анихилира правото
като гарант на реда, защото подвежда под себе си обществено-политическия живот
единствено виртуално, т.е. не го овладява фактически. Зад мнимата й обективност
могат да се прикрият различни частни или групови интереси и така зад привидното
й единство и правилно функциониране да цари фактическо противоборство и
безредие. Опасността от извънредно положение се крие тъкмо в континуалното
съхраняване на реда в един законов механизъм. Решаващото е не това, че той не
може да с-хване социално-политическия живот, защото го подвежда под себе си, а
това, че не може да го об-хване, защото го обработва единствено виртуално.
Основаването на правото върху нормативно „безпочвената” екзистенция на суверена
има за цел да гарантира способността му да овладее живота не само виртуално, но
и фактически. Суверенът създава предпоставяното от правните норми нормално
положение на ред, средата на тяхната (само)референтност. Това означава, че той
подлага социално-политическата действителност на обработка, за да произведе
разпознаваемите за нормите факти. Така, както за Хайдегер техниката е същността
на модерните естествени науки, за Шмит суверенността е същността на правото. Дотук
обаче аналогията остава формална. Същественото в нея е това, че условие за
валидността както на естественонаучния, така и на правния закон е разбирането
на биващото като правимо. Може също така да бъде съхранена, но същевременно
доуточнена аналогията, прокарана в първия интерпретативен вариант на
децизионизма на Шмит. За Хайдегер модерната наука е „безпочвена” в този смисъл,
че е основана върху една метафизика на наличието, т.е. върху една забрава на
същността на човека като разкритост на битието. По сходен начин
позитивистичното право се основава върху една забрава на собственото му условие
за възможност в „екстатичността” на суверенната личност, на децизионистката му
предпоставка, залегнала при конституирането на модерното политическо
пространство. Разликата е обаче тази, че суверенът е екстатичен само в
юридически, не и в онтологичен план, че неговите решения произхождат не от едно
решително самооставяне на възможностите на екзистенциалната ситуация, а от
персоналната му воля. Той не стои в една трансцендираща го, а в една
произвеждана от него ситуация. Чрез него правото се самоосновава в един правим
свят, „призрачните” му норми се сдобиват с плът.
Самият Шмит загатва за техническата същност на модерното право в
интерпретацията си на Хобсовата политическа теория. Той нарича Левиатана дори
„първия продукт на техническата епоха”. (Schmitt, 1982, 54) Немският юрист посочва, че Хобс поставя в
началото на социализацията страха от смъртта. Модерната държава, чийто
„конструктор” е английският мислител, е тази форма на организация на
обществено-политическото пространство, която трябва да гаранира ред и
сигурност, т.е. да подсигури живота на индивидите. Тя се основава на една
релация между защита и подчинение. Според Хобс единствената възможност за
преодоляване на хаоса и несигурността на естественото състояние е основаването
на реда върху единната, неподлежаща на размиване в дискусии воля на една
видима, конкретно отговорна за този ред персонална власт. Държавният ред бива
произведен по един технически начин. Той се явява за частното битие на
гражданите като факта, че му е подсигурено неговото физическо оцеляване, само
тогава, когато се явява същевременно за суверена като реализиращото
пред-явените му изисквания, подчиняващо се публично битие на същите тези граждани.
Индивидите се „раждат” като граждани, т.е. като защитавани от държавата, едва с
отчуждаването, овещняването на живота си в същата тази държава. Така в известен
смисъл те сами подсигуряват живота си. Но същественото е това, че този живот е
сведен до субстрат, до предмет на обработка, че бива виртуално унищожен в
своето само-по-себе-си, за да бъде субсумиран под правото, тъждествено с волята
на суверена. Неговото подсигуряване е откъм подсигуряването на правния ред,
така както за техническия поглед биващото го има откъм аспекта на обработката
му, бива подсигурено дотолкова, доколкото стои на разположение за
посигуряването на изискваното от него.
За да бъде подведен под закона, животът трябва да бъде обработен. Това е
причината правото да излъчи собствената си отвъдност в лицето на суверена, да
се самопредпостави като естествено право. Волята на суверена може да срещне
своя поемлив обект само тогава, когато той се намира едностранно в естествено
състояние спрямо поданиците си. Тази воля няма как да се материализира без
наличието на един оголен за интервенцията й живот, т.е. суверенността и
оголеният живот са корелативни. В този смисъл според Джорджо Агамбен „животът,
изложен на смърт... е изначалният политически елемент”. (Агамбен, 2005, 106)
Италианският философ настоява, че подсигуреността на живота, неговата
свещеност, изтъквана в опозиция на властта като основно човешко право, се
корени именно в „правото той да бъде отнет”. (Агамбен, 2005, 100-101)
Естественото състояние не предхожда хронологически установяването на
правно-политически ред, то е неговото априорно основание. Редът се основава
върху бездната на извън-редното положение. Така, като за Хайдегер модерната
наука разкрива същността си в техниката като Ge-stell,
за Агамбен същността на модерното право, скритата матрица на модерното
политическо пространство става явна в концлагера. Лагерът е територия на
перманентно извън-редно положение, на която властта има пред себе си един
изцяло предоставен на интервенцията й живот. Тук проличава най-ясно начинът, по
който животът се вписва в правния ред. Той присъства в него, бидейки изключен
от него такъв, какъвто е сам по себе си, и е включен в него, бидейки отсъстващ
от него в своето само-по-себе-си. Тогава, когато извънредното положение не се е
превърнало в правило, а остава скритото априори на правото, въпросното
подвеждане под закона е виртуално, защото води до изплъзването на остатъка
необработен живот в една частна сфера. Този частен живот, станал юридически
възможен едва с конституирането на модерното политическо пространство, си
присвоява измерението на хуманността и се стреми да си осигури максимална
свобода чрез пределно формализиране на правото. А това е именно ситуацията,
критикувана от Шмит.
Правото съхранява властта си над живота, отменяйки себе си. Агамбен
сравнява тази негова същност с отворената врата на закона при Кафка.
Възможността на фактическото субсумиране под закона се крие в това, че в
извънредното положение той става безсъдържателен, иреференциален, без
същевременно да губи своята валидност. Там законът е не норма, а факт: фактът, че животът се явява в пред-явения му
аспект. Извън-редният случай бива допуснат дотолкова, доколкото предварително е
поставен извън реда в своето само-по-себе-си, т.е. доколкото предварително е
подведен под него. Според Валтер Бенямин правото улавя живота не чрез
наказанието, а чрез вината. Агамбен уточнява, че тук под „вина” трябва да се
разбира не следствие от извършено престъпление, а, съгласно първоначалния
смисъл на тази дума, състояние на за-дълженост, по-винност. Животът в полето на
правото е априорно задължен, винаги вече следва да откупва себе си, защото ще
бъде подведен под един все още несъществуващ закон. В този смисъл правото има
митична структура. По аналогичен начин научно-технически разкриваното биващо се
намира в състояние на априорна повинност, дава му се битийно право само
дотолкова, доколкото доставя изискваното от него. И ако изглежда, че в този
случай човекът стои на мястото на самопотвърждаващите се чрез клопката на
вината богове, то следва да се обърне внимание на това, че превръщайки се
единствено в „поръчител на наличността” (Heidegger, 1954, 30), той свежда себе си до жертвен ритуал,
отслужван пред един неавтентичен, подсигуряващ само голото си наличие „Аз”.
И така, разбирането на съществуващото като правимо лежи в основата както
на модерната наука, така и на модерното право. За редица автори, пишещи от
теологически позиции, а и за самия Шмит, това разбиране е конститутивно за
цялата модерна епоха, определена от липсата на трансценденция. Науката и
правото са начини на търсене на сигурност от човека, основан на самия себе си.
Узурпирайки основанието за битийност, преработвайки природно и социално
биващото с оглед на това подсигуряване, този човек изпада в своеобразна митична
зависимост от чисто и просто фактичното.
Литература
Кирилица:
Агамбен, Д. Homo
sacer. София, 2005.
Гадамер, Х.-Г.
Истина и метод. Плевен, 1997.
Хобс, Т.
Левиатан. София, 1969.
Хоркхаймер, М.,
Т. Адорно. Диалектика на Просвещението. София, 1999.
Латиница:
Benjamin, W. Zur Kritik der Gewalt. In: Gesammelte Schriften. II 1, hrsg. v. R. Tiedemann und H.
Schweppenhäuser. Frankfurt am
Main, 1974, S. 179-203.
Heidegger,
M. Die Frage nach der Technik. In: Vorträge und Aufsätze.
Stuttgart, 1954, S. 9-40.
Heidegger,
M. Wissenschaft und Besinnung. In: Vorträge und Aufsätze, S.
41-66.
Heidegger,
M. Sein und Zeit. Tübingen, 1957.
Schmitt,
C. Der Leviathan in der Staatslehre des Thomas Hobbes. Sinn und Fehlschlag
eines politischen Symbols. Köln, 1982.
Schmitt,
C. Politische Theologie. Vier Kapitel zur Lehre von der Souveränität.
München/Leipzig, 1934.
Schmitt,
C. Über die drei Arten des rechtswissenschaftlichen Denkens. Hamburg
Няма коментари:
Публикуване на коментар