Ofterdingen: (2012). Статистическата идентичност на днешния ючбунарец - текст по проекта "Процеси на пространствено обособяване в българските градове"

Манифест

Манифест

Това е едно контингентно възвестяване.

Обявявам, че противостоя на позицията, достигнала до своя завършен изказ в лозунга „Не си ти, когато си гладен“. Това ще рече, че отказвам да мисля човека, а и всичко природно, като съотношение на налични вещества или сили. За мен човекът не е скупчване на „материи“ или „енергии“, което притежава, било и като свое отличително качество, способността да мисли. Призовавам да се върнем към изначално казваното от думите „материя“ и „енергия“.

Но аз не заемам и „идеалистическа“ позиция, отричам, че човекът е дух, който е въдворен или полепнал в тяло. Настоявам, че идеята за свръхсетивен свят е пагубна за човека, и същевременно вярвам, че християнството има какво да разкрие и без нея. Тялото не е външно ограничение или управляема машина, а най-собственото, защото винаги ни вписва в някаква събитийна констелация. А в същността си човекът, както и всичко друго, не е даден сам по себе си, а всеки път е определен от участието си в една такава констелация.

Мисля, че човекът и нещата не са „пълните“, субстанциални места, а всеки път са конституирани от разликите помежду им, от разположението им в някаква взаимовръзка, която не е проектирана и притежавана от так. нар. разум, съзнание и пр. За мен трансцендентното – Бог или битието – не е свръхсетивно наличие, а се случва конкретно като това „между“, тази взаимовръзка. Твърдя, че „материята“ и „духът“ формират фалшива опозиция, че всъщност те са двете страни на едно и също разбиране, според което битието е наличие. Като нов „основен философски въпрос“ провъзгласявам този, дали нещата са налични или събитийни.

Категорично възразявам срещу наследеното от съвременния здрав разум отъждествяване на „рациото“ с формално-логическото и причинно-следственото мислене. Ако това отъждествяване не пречи на повечето нормални хора да бъдат телесни и ситуативни, т.е. да съществуват в пълен разрез с него, като си остава само в плана на думите, то безпокои хора като мен, за които, може би тъкмо защото не са толкова телесни и ситуативни, езикът е от значение и не е означение, безразлично към казваното. Обявявам война и на склонността да се субстанциализира, винаги събитийните определености на един човек, колкото и утаени да са те, да се приписват като атрибути или проявления на нещо, изначално постоянстващо в него.

Ето защо вярвам, че няма зло само по себе си. Доброто или Бог не е обвинение, а нещо, което не те заплашва, дори когато го отричаш. Така, както не бива да се надяваме на отклик от страна на телата, които сцената на големия град излага пред погледа ни, защото те принадлежат към визуално недостъпни светове (принадлежност, понастоящем отбелязвана, но и инфантилизирана от мобилните телефони), не е честно и да бъдем обвинявани от трансситуативни позиции или да бъдем принуждавани към една трансситуативна загриженост. Обвинителят е душманин, демонично обособила се от теб самия част, която те поставя в повинност, предупреждава, че не гарантира живота ти, ако пренебрегнеш отслужваните пред нея ритуали. Може би той наистина се е родил заедно с так. нар. етически религии, които са били разомагьосани едва през 18-19 в. А етиката, пренебрегваща крайността на човека, това, че той винаги е ситуиран в някакъв хоризонт и в този смисъл не е вездесъщ, се ражда от правото, не обратно.

Изхождайки от това свое убеждение, обявявам за мръсни думи „правила“, „съ-образяване“, „при-личие“. Дивя се на хората, които изцяло отъждествяват „принципа на реалността“ с конвенциите и ритуализираните форми на общуване, неизбежни само до определена степен на сближаване. Които успяват да се „реализират“ като природа поради простото съвпадение с другите във виртуалния закон или в рецептите, чиито ин-корпорации са те. Надявам се, че е възможна общност и близост отвъд правилността, че абстрактният, генерализиран друг човек, когото трябва да признаеш, за да познаеш твоя, най-собствен друг, не е тъждествен на постулирания от абстрактния морал. Че той има чертите, които му отрежда констелацията, случваща се в мига на твоята решимост.

събота, 2 февруари 2013 г.

(2012). Статистическата идентичност на днешния ючбунарец - текст по проекта "Процеси на пространствено обособяване в българските градове"

DIE STATISTISCHE IDENTITÄT DES HEUTIGEN JUC-BUNARERS

Schlüsselwörter: Stadtraum, Fragmentierung, Sofia

Forschungsbereich: Sozialwissenschaften

ABSTRACT

Der Text ist Teil der von CRD-UACEG für das Jahr 2012 finanzierten Untersuchung „Prozesse der räumlichen Absonderung in den bulgarischen Städten“. Er fokussiert sich auf das Sofioter Stadtbezirk Vazrajdane, geleitet von der Frage, ob einige Zeichen der Fragmentierung des Stadtraums abgelesen werden können. Die Auslegung der Resultaten der durchgeführten Anketten zeigt, dass der Fokus-Raum sich durch eine beträchtliche Heterogenität auszeichnet, doch hauptsächlich in ethnischer Hinsicht frakturiert ist und es eine relative, statistisch zu erfassende Identität seines Bewohners gibt.

1. Генеалогия на изследваните топоси

Територията на днешния район Възраждане обхваща няколко исторически топоса: западната част на заварения османски град, респ. на следосвобожденския център, местностите „Три кладенци” (Ючбунар), „Коньовица”, „Еврейски герен” и „Баталова воденица”. Във фокуса на настоящото изследване ще стоят преди всичко кварталите, наследяващи някогашните Ючбунар и Коньовица, доколкото именно последните учредяват западното направление в разпростирането на столицата и образуват сърцевината, около която впоследствие се обособява административният район. Това е пространството, очертано на изток от бул. Христо Ботев, на север – от бул. Сливница, на запад – от бул. Константин Величков и на юг – от бул. Александър Стамболийски и Владайската река в частта й между последните два булеварда. Кварталът в местността „Три кладенци”, който е разположен между първия окръжен булевард, проектиран в западна посока (дн. „Хр. Ботев”), западната ос на новообявената столица – бул. Клементина (дн. „Ал. Стамболийски”), и Владайската река, се явява най-ранното планово разширение на София.

Към средата на 80-те години на 19 в. зоната на градската беднота, започнала да се оформя в началото на десетилетието на север от Владайската река, бива изместена отчасти в посока запад-северозапад. Това се налага с оглед на предстоящото разполагане в нея на централната гара, водещо със себе си трансформирането й в среда от по-добро качество. Проектът за новия квартал, за чието място са избрани бостаните и мочурливите ливади в местността „Ючбунар”, е одобрен през 1887 г. Раздаването на парцелите – „само за бездомни и несъстоятелни лица” – започва от 1888 г. и приключва в рамките на две години. Но тъй като жилищните нужди далеч не са задоволени, кварталът намира „спонтанно” продължение отвъд западната строителна граница (Владайската река) към общинската мера в местността „Коньовица”. Усвояването на терените в Коньовица, което завършва към началото на 20-те години на 20 в., се осъществява в повечето случаи чрез заграбване[1]. В същото време бъдещите „собственици” сами планират устройството на новата градска площ[2], стремят се да я узаконят като такава, имитирайки легално съществуващия прототип Ючбунар, представяйки своето „творение” за негова органична екстензия. Това става преди всичко чрез механично удължаване на линиите, утвърдени от официалния градоустройствен план, и чрез запазване на наложената от него ортогоналност на уличната мрежа.

Двата „бездомнически” квартала, както проектираният „изотгоре”, така и проектираният „изотдолу”, си остават обаче само повърхнинно съ-образени с централните градски части, по същество „прилепени” към тях, не само защото са плод на едно стихийно развитие, но и защото представляват обособени социални пространства със собствена конфигурация. Така Ючбунар е съсредоточен около своя център – пространството около църквата Св. Никола Софийски (проектирано първоначално като площад и получило завършения облик на паркова площ едва в началото на 20-те) – и стъргалото си – ул. Пиротска (която не се „излъчва” от постановения градски център на площад Св. Неделя). „Спонтанно” възникващите по онова време квартали пък възпроизвеждат в известна степен традиционното устройство на селищата, от които произхождат техните обитатели. Но обособяването на Три кладенци и Коньовица се дължи най-вече на това, че те са включени в столичния град тъкмо посредством изключването си от него, принадлежат му в качеството си на гето. Те са непроницаеми и трудно проходими въпреки тяхната инфраструктурно обезпечена прозрачност и транзитивност. Като цяло до 1944 г. двата квартала, които, от своя страна, преливат „естествено” един в друг, са отделно пространство със собствена специфика на обитаване, организирано около свои ключови посоки и топоси.

Към социалния състав на техните жители, освен пролетариата и лумпенизираните слоеве, спадат и представителите на различните занаяти. Тъй като застрояването на тези територии съвпада с началното преустройство на градския център, в тях се премества най-голямата част от прокудените занаятчийски производства заедно със седалищата на съответните еснафски организации и така редица улици се превръщат в чаршийски. А районът на близката гара Сердика, където понастоящем се намира едноименната индустриална и жилищна зона, се развива във връзка с функциите си на склад и разтоварище на промишлени суровини.

За разлика от относителната хомогенност на някогашните обитатели на разглежданите топоси в социален план, техният етнографски състав е твърде разнороден. Още в края на 80-те години на 19 в., отново като продължение на прототипния Ючбунар на юг от бул. Клементина се оформя кварталът на еврейската беднота. На територията на днешния район Възраждане се установяват също арменци, роми, бежанци от Македония и Западните покрайнини, както и преселници предимно от западните части на страната, за които съответните части на столицата попадат естествено върху линията им на преместване. Но, може би с единственото изключение на ромите, тази етнографска пъстрота не накърнява относителната социална еднородност на обитаващите района.

От историята на изследваните места в периода на държавния социализъм тук ще бъдат отбелязани само два момента. Първо, оконтуряването им посредством жилищни сгради в стил „сталински барок” (по-скоро „неокласицизъм”), издигнати по протежение на рамкиращите ги булеварди през 50-те и началото на 60-те години. То има за цел да ги съ-образи поне откъм тяхната фасада с някакъв монолитен облик на града, а навярно и да прекъсне вътрешните им взаимовръзки, за да ги улови в един тотализиращ ред. Второ, изграждането през 70-те и 80-те години на „модерни” и „престижни” квартали като Зона Б-5 и Зона Б-18, възнамеряващо сякаш да направи по-привлекателен имиджа на района. Тогава в частта от Коньовица на юг от бул. Ал. Стамболийски, която попада в кв. Сердика, и като своеобразно продължение на Зона Б-5 отвъд Владайската река се извисяват двадесететажни блокове-кули. Те вече не обхващат, а превземат „отвътре”, разпръскват квартала, посред който са „стоварени”, предоставяйки, от друга страна, на своите обитатели възможността да избегнат всякаква ситуираност в средата чрез „възвишената” позиция на неучастващ в нея, възприемащ я като гледка наблюдател.

Именно през периода на социализма обособяващите район Възраждане места се превръщат постепенно в празна черупка на начина на обитаване, който някога ги е конституирал. Това се случва в един контекст, в който участват социалното смесване, цялостната модернизация на живота, отмирането на занаятите, закриването на жп-линията, приобщаването към разширения център и пр. Най-важна роля за заличаването на идентичността на тези места, за неутрализирането й като тяхна митична предистория изиграва социалното смесване. Последното не е само целенасочена държавна политика, независимо дали тя се разбира „позитивно” като опит за изравняване на жизнените възможности и постигане на социална хармония или – „негативно” – като средство за повишаване на управляемостта на средата чрез разлагане на заварените връзки и обособености, свеждане на гражданите до хомогенна, намираща се в „насипно състояние” маса. По време на социализма, по-специално от 60-те години нататък социалното смесване резултира до голяма степен от това, че жилищните нужди се каталогизират и удовлетворяват централизирано, т.е. местоживеенето и съседствата се генерират на случаен принцип.

Като най-значими промени в района след 1989 г. тук ще бъдат откроени отново само две. Първо, прокарването на линията на метрото и повтарящия я отгоре „нов” булевард, разполовяващи някогашните Ючбунар и Коньовица. Освен че превръщат това пространство в едно от тези с най-добра инфраструктура в рамките на града, те най-малкото разкриват възможността за трансформирането му чрез изграждане на един вид делово „сити” по протежение на бул. Т. Александров. Второ, разпродаването на общински и частни терени, целящо преобразуването на маргиналните и изостанали в централни и престижни квартали за бизнес и обитаване. В неопосредено съседство с постройките тип „паянтова”, вдигани преди век буквално за една нощ, избуяват осигуряващи комфорт жилищни блокове и функционални бизнессгради.

2. Пространство на разнородността или идентичност на жизнения стандарт?

Началното предположение бе, че пространството на някогашните Ючбунар и Коньовица е белязано от взаимно извънпоставени съседства, от отчетливи дистинкции в социо- и етнокултурен план. Макар че тази предполагаема хетерогенност показва аналогии с типичната за непосредствената периферия на центровете на западните градове[3] и би могла в бъдеще да намери тук новото си основание, тя бе извеждана от присъщата за постсоциалистическите градове незавършеност на процесите на пространствено обособяване. А по-специално и от това, че в изследваната територия по особено характерен начин са синхронно редоположени в знаци на разединението минали и настоящи, традиционни и съвременни форми на обитаване на пространството. Тази хипотеза не бе отхвърлена от проведените анкети, но в тях изпъкна друга доминанта. Пролича, че като се оставят настрана ромските гета и сегрегирани училища, вместо за разнородност е по-удачно да се говори за отсъствие на ситуативно или публично споделяна общност на мястото и за загуба на неговия автопойезисен характер. Но че, за сметка на това, се очертава една нова, „статистическа” идентичност на това място, една утилитарна специфика на неговото обитаване.

То не се разбира вече като ситуираност в света, като поле със собствена система от релевантности, а като база, терен, подсигуряващ в по-голяма или по-малка степен някакви универсално изискуеми условия на живот. Подобно разбиране доминира изцяло в отговорите на серията от въпроси, касаещи преценката на средата. Още на въпроса какво ги мотивира или задържа да живеят на това място, който предхожда еднозначната реч за „предимства” и „недостатъци”, насочваща към споменатото утилитарно и индиферентно отношение към мястото, половината от анкетираните „спонтанно” изтъкват близостта до центъра/централното разположение и отличната транспортна инфраструктура. Назовани сетне като предимства, тези два отговора държат абсолютно първенство. Отговорите на запитванията относно недостатъци/проблеми/липси отново свидетелстват за това, че мястото е нещо, относно което се отсъжда с оглед на обезпечаването на определен жизнен стандарт, съобразно безразличен спрямо самото него мащаб, и допълват съдържанието на критериите, съставляващи последния. Тук в различни модификации на преден план изпъкват: състоянието на улиците, разбирани като коридори, по които базираните в района достигат до определени точки (разбити пътни и пешеходни настилки, недостътъчно паркоместа/непроходимост на тротоарите, лошо осветление); високите нива на шум и замърсеност, явяващи се в сериозна степен обратната страна на преценяваните като предимства големи транспортни артерии; бездомните кучета, представляващи не местна, а глобална заплаха в контекста на столичния град; броят и поддържането на зелените площи и детските площадки (тук отговорите донякъде сменят полюса си според това, дали парковете „Св. Троица” и „Боримечката”, с които граничи район Възраждане в частта си на някогашна Коньовица, се приемат за принадлежащи към собствения квартал); липсата на спортни площадки и съоръжения, на велоалеи във фокусното пространство.

Вижда се, че това пространство има двойнствена позиционираност в градската тъкан: на неговата географска и транспортна близост до центъра/централност противостоят, като засега се пренебрегне всяващата дискомфорт социокултурна нееднородност, лошите му екологични параметри, дължащи се и на ситуираността му в природния ландшафт – то е едно от най-ниските, „вдлъбнати” места на София. Би могло да се очаква, че така, както някога неговото разположение в градския и природния ландшафт участва в избора му за квартал на градската беднота, то би влияло и върху профила на настоящия му обитател. Изпреварващо казано: това разположение на мястото прави невъзможно оценяването му като предоставящо идеалните условия за устройването на един „човешки парк” в неговия урбанен или субурбанен вариант, както се случва по еталонен начин в квартали като „Изток” и „Лозенец” или в предградията по южната дъга на околовръстното шосе. Това означава, че ако търсените на ниво общинска политика интегриране на целия район Възраждане към разширения център и развитие на бизнеса в западно направление създават известни предпоставки за джентрификация, последната би била обречена на незавършеност. Иначе казано: че коментираната позиционираност на района в градската тъкан преопределя той да не бъде припознат като обиталище от масовия представител на средната класа, за когото, още повече, географската близост или онази, осигурена със средствата на обществения транспорт, далеч не е от най-висока степен на релевантност.

Тази неопределеност на бъдещия статут на мястото личи от очакванията на респондентите, разпределени почти поравно, т.е. колебаещи се между „оптимистичните” и „песимистичните” визии. От друга страна, „сложеностите” на това място нанасят щрих към профила, статистическата идентичност на базиращия се върху него. Очевидно е, че върху една диаграма, онагледяваща зонирането на градската територия според стандарта и стила на живот на нейното население, въпросният отрязък би бил изпълнен с цвят, който има между средна и ниска степен на интензитет.

Запитването към анкетираните кои са важните места за тях бе замислено като опит да се узнае дали изследваното пространство е организирано около собствени топоси, чиято значимост е общосподелена, и дали сред тях има такива, които изпълняват функцията на публичност. Тази интенция обаче за пореден път се натъкна на описаното утилитарно третиране на градското пространство. Като важни места се сочат почти изцяло различни разполагаемости и подръчности, обслужващи едно самó неразположено в средата, единствено базиращо се върху нея човешко съществуване: вече споменатите градинки и метро, магазините (хипермаркети и мол), пазарите („Женски” и „Димитър Петков”), явяващи се елементи на континюитет и своеобразни емблеми на района, и някои утилитарности от частно естество. Известно изключение представлява споменаването на църквите, но то не опровергава общата картина, доколкото сами по себе си те също са от транслокален характер и в общия случай не конституират сравнително обхватна гражданска публичност. Казано в скоби, търговските обекти са и едно от стабилно присъстващите в отговорите „предимства”, макар и в по-ниската възрастова категория да се изтъква липсата на денонощни такива, а като широкосподелен дефицит се откроява наличието на старо строителство – отломките от рожденото минало на квартала, даващи понастоящем свърталище на подлежащите на изключване хетерогенни елементи. Както личи, освен че топосите, най-често отбелязвани като значими, не са конституирани като елементи на една собствена за квартала конфигурация, те се явяват такива пространства на заедността, които не са от публично, а от утилитарно и консумативно естество (градинки, метро, мол, хипермаркети). Специално молът, който, макар и в рамките на известен „фейсконтрол” или на предполаганата покупателна способност, е публично достъпно пространство и функционира като стъргало и място за срещи, има трансквартален характер, а доколкото е посещаван от живеещите околовръст, споделяното в него са най-вече техните консумативни склонности или лишени от местна специфика частни, психологически взаимовръзки.

Нито веднъж в анкетите, навярно най-вече поради техния формат, не се прокрадва изградената около Ючбунар и Коньовица солидна митология, добила израз не само в изкуството, но даже и в научните изследвания. Основното й съдържание е това, че мястото е имало неподражаема атмосфера, която е била сурова, но истинска, било е извор на ценности и стилове на живот, сцена на събитийност и кипеж със свои ключови топоси. Този разказ все още е част от реториката на „кореняците”. Понастоящем обаче той звучи като сказание за „златната ера”, събитийността е пресъхнала, а все още идентифицируемите „свещени топоси” са избледнели и се навестяват от хора, чиято креативност в най-добрия случай е останала в миналото. Това наблюдение се потвърждава от отсъствието в отговорите на анкетите, проведени извън ромските махали, на каквато и да било препратка към някакъв субстанциализиран дух на квартала и местата, където той резидира. Не се споменава дори и една кръчма... Фактът, че като дефицит в немалко случаи се изтъква липсата на културни институции (театри, концертни зали, галерии, музеи, библиотеки) сам по себе си не е свидетелство за носталгия или копнеж по някакво общностно и публично пребиваване на мястото. Това звучи по-скоро като заучен дискурс, а автоматично среденото в него, което поначало е медиум на една абстрактно-универсална, т.е. надлокална публичност – като белег за престиж, за централност и „екстра”, с която кварталът (все още) не е оборудван, снаряжен.

Забележително е, че в очерталото се отсъждане относно мястото съобразно универсални критерии на удобството няма разлика между „местни” и „пришълци”. Макар че една от най-често заявяваните и в повечето случаи позитивно конотирана обвързаност със съответния квартал е фактът, че респондентът е роден, израстнал или живял дълго в него, този факт си остава чисто и просто биографичен. Той може да буди сантимент, да препраща към наличието на някаква хабитуалност, но, поне на нивото на анкетите и отново с изключение на ромските махали, не отвежда към преживяването на автохтонността на мястото, на една ситуираност в неговия собствен хоризонт. Това, разбира се, не е изненадващо: и с просто око се вижда, че някогашни Ючбунар и Коньовица не от днес са изпразнени от – една винаги „интерсубективно” конституирана – собствена значимост, че в тях отдавна са се установили так. нар. вторични отношения – повърхнинни, частични, преходни, утилитарни, безлични[4], че общността на мястото е тази на спътници, движени от една и съща участ или целесъобразност. На свой ред так. нар. квази-първични отношения[5], които не противоречат на горните, защото предполагат една вече случила се социална атомизация, и за чието битие има известни податки в отговорите на респондентите, не са прерогатив само на „кореняците”. Излишно е да се припомня обаче, че подобен тип „комшулук”, общностност „на парче” няма нищо общо нито с истинската разположеност в средата, нито с истинската публичност.

За очертаване на профила, статистическата идентичност на обитателя на район Възраждане от голяма важност е привидно техническият въпрос за заниманието на респондентите, както и онези, касаещи техния лайфстайл. Излиза, че съвсем малка част от анкетираните има професии или занятия, които могат да бъдат причислени към упражняваните от средната класа, и практикува отличителния за последната набор от активности в свободното време. Така проличава, че извън съпоставката с ромската общност в района няма драматични контрасти, а неговият типичен жител е със социален статус под средния, зает предимно в обслужващи дейности, с не особено престижен жизнен стил и примирен или сравнително непретенциозен относно условията си на живот. Но при все това по-скоро неочаквана с оглед на знанието за дефицитите на средата, както и, например, на категорично декларираното ниско ниво на сигурност в нея или на изявеното в почти половината анкети предпочитание към друг квартал, бе високата степен на одобрение на изследваното пространство. Превъзхождащо от три до пет пъти неодобрението (според това, дали съответно се отчитат или не меките и колебливи форми на последното), застъпено във всички възрастови и професионални групи, както сред „местни”, така и сред „пришълци”, стигащо дори до формулировки, граничещи с един вид локален патриотизъм, това харесване на някогашния класически квартал на градската беднота, стига да не е психологическа подмяна на една нелицеприятна фактуалност, свидетелства, че той има своята „таргет-група”, че съществува повече или по-малко определена, статистически уловима категория от хора, които го припознават като подходящо място за тяхното базиране в градския ландшафт.

3. Кварталът като ситуираност

Тази относителна, утилитарно обоснована и по-скоро аритметическа хомогенност се нарушава обаче тогава, когато в картината се включат ромските и девиантните общности. Сред най-категорично изтъкваните недъзи на мястото, при това посредством една „откровена”, политически „некоректна” реторика, е представяното, а вероятно и преживявано като катастрофично присъствие на роми, зависими и бездомници. Тези три, традиционни особено за Коньовица групи, се подлагат на един широко споделен и саморазбиращ се дискурс на тяхното криминализиране или поне стигматизиране, преследващ изключването им в качеството на хетерогенни елементи от пространството на реда и нормалността.

Ако се вземе предвид само социално най-значимата дистинкция – тази спрямо ромите, трябва да се напомни, че съвсем наскоро местността Баталова воденица, принадлежаща към район Възраждане и намираща се в непосредствена близост до ромските поселения в Коньовица, се превърна в нейната най-популярна емблема[6]. Издигнатите там „незаконни” постройки съществуват от десетилетия. През 70-те и 80-те политиката на так. нар. разсредоточаване на компактните ромски поселения не сполучва – относително малък брой роми получават жилища. След демократичните промени вглеждането в махалата се случва в контекста на разпродаването на държавно и частно недвижимо имущество, целящо трансформирането на маргинални и изостанали в централни и престижни квартали за бизнес и обитаване. Историческите разкази си противоречат. Според ромите техните „прадеди” са се заселили там още в началото на 20 в. Според властите в края на 60-те започва отчуждаване с намерението да се изгради панелен комплекс и ромите са се настанили върху терен, предназначен за паркова площ. И двете страни опростяват и митологизират фактическата история на заселване и съжителство. Власт, политически партии, медии и етнически българи си служат с дискурса на налагане на законността, на изтласкването извън границите на цивилизоваността и подредеността, който може да бъде прочетен като средство за завземане на територии и преобразуването им в терени с пазарна стойност. Наистина, това място се намира в своеобразно извън-редно положение, пребивава извън държавата със собствена, непроницаема за институциите логика, при все че именно последните са съдействали за изострянето на ситуацията на съседство с бездействието си в осигуряването на поносими алтернативи за местообитаване. За да се обясни защо се случва това „разваляне” на съседството, може би трябва да се отчетат и променените параметри на съжителство след настъпването на „демокрацията”, правещи ромската общност по-отчетливо присъстваща за своите „комшии” – както като численост, така и като себеоповестяване. Но най-съществено от гледна точка на поставените от настоящата интерпретация акценти изглежда онова, на което се позовава защитата на ромите в наскоро спечеленото дело. А именно, че мястото е фактически обитавано от „пришълците”, „самонастанилите” се в продължение на поколения. Тук ала Карл Шмит ситуационното право и политиката надделяват над юриспруденцията. Същественото е по-точно в това, че по този начин става видима и бива санкционирана една различна от тази на българските съседи, донякъде традиционна и конкретно-ситуационна форма на обитаване на пространството.

Подобна специфика на обитаване сякаш проличава в отговорите на анкетите, проведени на една улица с ромски домакинства в частта от Коньовица, която попада в кв. Сердика. Въпреки че респондентите са настанени от общината в стари, отдавна негодни за обитаване еврейски жилища, които са пренаселени, че се оплакват от редица аспекти на средата като чистота, осветление, канализация, бездомни кучета, присъствие на наркотично зависими лица и т.н., те декларират без изключение одобрение на квартала, а някои от тях – и един вид привързаност към него. Сред основанията им за това, освен типичните за целия район Възраждане близост до центъра/централно разположение, отлична транспортна инфраструктура и наличие на традиционно и евтино пазарище, се изтъкват междусъседските отношения, фактът, че всички се познават. Респондентите не говорят за улицата като за коридор, артерия, по която се извършва преместването между две точки на едно хомогенно пространство, индиферентно спрямо изпълващите го съдържания, напротив – възмущават се от превръщането й в „магистрала” от все по-често минаващите по нея автомобили. Те я изказват като нещо само по себе си и определящо за собствения им живот, т.е. за тях тя е едно пространство на изначална свързаност с другите или, което е същото, на „вкоренено”, конкретно-ситуативно живеене. Свидетелство за това, че ромските домакинства преживяват квартала не толкова като базирани в него с оглед на собствени целесъобразности, колкото като ситуирани в него, така че тази тяхна „вписаност” да съопределя собствената им идентичност, е и назоваването му от двама от анкетираните като дом, както и фактът, че той не просто е харесван, т.е. преценяван от една необвързана, безучастна, съзерцателна, налична сама по себе си позиция, а обичан – така, както се обича именно родното място.

В рязък контраст спрямо потвърденото от останалата част от анкетите очакване за хетерогенност и фрагментарност, за фрактурираност на изследваното пространство по етническа линия застава единодушно оповестеното от респодентите разбирателство с обитателите на социалистическите блокове-кули и наместилите се между дворовете им частнопредприемачески постройки. Ако се остави настрана това, че броят на проведените анкети е недостатъчен, за да се констатира подобно разминаване във взаимните нагласи или евентуалната степен на „ретушираност” в коментираните изявления, прибягването до дискурса на изключването тъкмо от страна на гражданите-етнически българи може да се изведе от техния начин на обитаване на градското пространство – от това, че те са „претенциозни” по отношение на него, третирайки го като база, подсигуряваща универсално предписаните условия на живот. Но че идилията на махленската улица не се разпрострира върху целия квартал и живота в него, показва категорично изразеното от респондентите недоволство от наличието на вторично-сегрегирани училища[7] и непропускливи за ромския етнически елемент детски градини. Едва ли не всеки в район Възраждане, който по някакъв начин е засегнат от проблема, би могъл без замисляне да картографира „българските” и „ромските” учебно-възпитателни заведения и да набележи динамиката на тяхното развитие. Тук двете гледни точки се срещат в една изрично споделена фактичност.

[1] Вж. Г. Георгиев. София и софиянци, София, Наука и изкуство, 1983, с. 12. Има обаче и безвъзмездно раздадени парцели, тъй като земята е общинска – мера.

[2] Пак там, с. 32.

[3] Вж. Х. Ганс. Урбанизмът и субурбанизмът като начини на живот, в: М. Грекова (съст.). Градът: социална реалност и представа, София, Изток-запад, 2002, с. 246-273.

[4] Вж. Л. Уърт. Урбанизмът като начин на живот, в: Градът: социална реалност и представа, с. 126-150.

[5] Вж. Х. Ганс. Цит. пр.

[6] По-долу е ползвано изложението на резултатите от антроположки терен, проведен през лятото на 2011 г. в рамките на програмата „Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени” – вж. М. Иванчева, С. Кръстев. Широко затворени очи? Ролята на държавата при окупацията на парцели и сгради в София и Каракас,

[7] За понятието и феномена вж. М. Грекова. Децата от ромски произход в задължителното средно образование: интегрирани и сегрегирани училища, в: Годишник на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Философски факултет. Кн. Социология. Т. 102, с. 175-186.