Ключови думи: представяне, наличие, събитие, присвояване, изграждане
Научна област: обществени науки
Резюме
Докладът излага разбирането, че биващото е дадено изначално за човека не като наличие, а като събитие, защото той не е затворена в тяло „вътрешност”, а винаги е „вписан” посредством тялото си в конкретна ситуативна взаимовръзка. Предприет е опит да се покаже, че човешките градежи в същността си не са конструкции на субективността, материализирани в безлични точки на хомогенното и празно пространство, а произхождат от поемането на човешкото разположение в някаква ситуация и поради това представляват конкретни места.
Типично за онова съвременно мнозинство, за което физикалистко-техницистката интерпретация на биващото е станала фундамент на „здравия разум”, е едно „двойно счетоводство”. То разбира „не-човешки” биващите, били те от естествен или от изкуствен произход, като представими за човека в качеството му на субект. Това ще рече: като стоящи извън него, явяващи се за него единствено в собствената му оптика, но същевременно (ре)конструируеми в него. Счита се, че тази представяща си „вътрешност” не изпада в плен на въображението, загубвайки връзка с „външното”, и то именно поради това, че е налична независимо от ситуацията, трансситуативна. Като такава тя се намира в корелация с едно биващо, което също е дадено само по себе си, отвъд индивидуалната и конкретна перспектива. Това означава обаче само, че тя подставя себе си на биващото като търси да се увери (експериментално) или да си подсигури (технически), че то би се отзовало, държало съобразно нейните представи. Тъкмо така човекът е субект, постоянно присъстващата основа на нещата. А те са предмет, стоящото отпред в едно подсигурено положение. Представяне ще рече, че той им подставя себе си, поставяйки ги пред себе си, т.е. разглеждайки ги в аспекта, който те имат за него. От друга страна, в междучовешките отношения от модерен тип се застъпва една коренно различна позиция, макар и по-често тя да е закривана от езика, в който се изказва. Тук именно представящата си „вътрешност” е в плен на въображението, капсулирана в себе си. Тя е извърната от конкретната ситуация, независимо дали в посоката на универсални образци или на индивидуално своеобразие. Другият присъства оптически, повърхнинно, само в предпоставените му от нея аспекти. Но обратната страна на „нарцистичното” му о-пред-метяване, на това, че тя не стига в него до граница, е нейната безизлазност, обреченост на взаимна извънпоставеност. Бидейки неограничена за себе си, т.е. неангажирана с о-пределеностите, които би могла да има в чуждия поглед, представящата си „вътрешност” не се разкрива, не присъства за него. И ако тя не се отъждествява със своята ситуативна фактичност, „отвън” пък не я забелязват или не й признават някакви ситуативно непроявени качества. Така че същият този, който вярва в истинността на представното мислене по отношение на природното и правимото, приема, явно или неявно, че то създава привидност по отношение на човешкото. Той е изнесен „вън” от себе си като поставяща пред себе си „вътрешност”, оставяйки другия да бъде от събитиен характер, т.е. да излезе наяве в контекста на една споделена ситуация. В този случай двете страни на отношението не са налични и, което е същото, взаимно извънпоставени, а се конституират откъм участието им в ситуацията и си противостоят въз основа на съпринадлежността им в нея. Ситуационната взаимовръзка не е представена, т.е. предхождана и притежавана нито от единия, нито от другия, напротив – самите те произхождат в отношението помежду им от едно иманентно за нея различаване, членение. В тази битийна област тъкмо като наличен човек е несамотъждествен, раздвоен между един трайно присъстващ, трансситуативен „Аз”, който е въображаем, и утаените в една отчуждена и разпиляна фактичност, непоети ситуативни участия. Той се единява със себе си едва посредством двойното отрицание на самия себе си и на другия като налични. Това ще рече: като се отказва да бъде една капсулирана „вътрешност”, о-пред-метяваща другия, пред-явяваща му аспекта, в който следва да се яви, и същевременно оставяща го външен и чужд, и излиза „навън”, позволява и двамата да се явят откъм спо-делената от тях събитийна констелация, бидейки предварително решен да поеме отредената му в нея у-част. Тук ще бъде следвано разбирането, че не само в този „регистър” на съществуването, а поначало биващото е дадено за човека като събитие, защото той не е налична и затворена в тяло „вътрешност”, а винаги вече е „вписан” посредством тялото си в конкретна ситуационна взаимовръзка; че тази екстатична спрямо голото му наличие, предваряваща го изнесеност „навън” е откритостта, свободното място, където биващото изобщо може да бъде срещнато като такова. Разликата между двата „регистъра” се състои в това, че човек може да изпита и узнае негативността, присъща на самото битие, единствено по отношение на едно биващо, което е в състояние да оспори тоталността на неговата перспектива, с което дели въпросната откритост.
Но не са ли, например, и животните, и именно те, „вписани” в околната си среда, и то до такава степен, че са „вградени” в нея? Не е ли всеки техен вид изцяло „обзет” от „вродените” му схеми на държане спрямо другото и поради това неспособен да му противостои, да го „види” като такова, в неговото различие? Не е ли тогава тъкмо обособяването на едно „вътрешно” от всяка ситуативна взаимовръзка условието за възможността на това противостоене, на откритостта, в която се явява биващото? Не, защото отнасянето към другото е същевременно самоотношение. Другото е друго винаги по отношение на „мен”, доколкото в него се отнасям към самия себе си. Това, разбира се, важи с пълна сила за представящата нещата „вътрешност”, за която те имат битие дотолкова, доколкото се явяват пред нея така, както им е пред-явила, т.е. доколкото в тях се самореферира континуалното й наличие. По-съществено е обаче обратното – че самоотношението е възможно само като отношение към нещо друго, че отнасящото се към себе си е другото на другото като негово собствено друго. Това означава, че различаването спрямо другото не изхожда от едно налично, трансситуативно „мен”, че самоотношението и отношението към другото в тяхната взаимна принадлежност са от събитиен характер, всеки път се случват като съучастие с него в конкретна ситуативна взаимовръзка. И същевременно – че именно защото отнасящото се е отвъд наличното, изнесено „навън” в ситуацията, различаването му спрямо другото е иманентно за самото него, отрицанието му, ограничаването му в другото не е външен предел, в който то свършва, а напротив, онова, откъм което започва неговата същност. Изолираната от ситуацията, дадена сама по себе си „вътрешност”, намираща се спрямо нейното срещустоящо във взаимна извънпоставеност и индиферентно, несъществено за самите тях различие, няма как да породи нито отношение, нито самоотношение. Тя не е основанието на противостоенето, на откритото, в което се явява биващото като такова, а обратно, негов привативен модус, пропадане на видността на излязлото наяве откъм самото себе си в привидността на извиканото в представата, т.е. извиканото да се яви отпред в пред-явения му аспект. Следователно това основание е именно една предваряваща собственото наличие захвърленост, разположеност в ситуацията, която въпреки че опосредява тотално различието между „мен” и другото, не го заличава в „предустановената хармония” на „инстинкта”, а тепърва го прави възможно в истинския му смисъл на противостоене на съпринадлежащи си. „В повече”-то на човека спрямо животните е това, че макар разликата му спрямо другото да не е предизвикана и притежавана от разума му, съзнанието му и пр., той се самоотнася в нея, тя е иманентна за самия него, т.е. има я като своя. Човекът е биващото, което има битието си, т.е. изваждащото го наяве като такъв и такъв събитие на различаването, като свое, понеже може да присвоява ситуационната си о-пределеност, т.е. да „овътрешностява”, снема границата си в другото. Как се осъществява това присвояване, ще бъде коментирано по-нататък в хода на изложението.
Дотук се настояваше все на това, че битието не е наличие, че биващите не са дадени сами по себе си, не са „пълните” места, разположени външно, индиферентно едно спрямо друго, а са определени и откроени тъкмо от „празните” полета помежду им, че аспектите на взаиморазположението им са вътрешни, присъщи за тях. Или: че битието е това „между”, един медиум, който опосредява изцяло всяко различаване, т.е. за който всяка граница, о-пределеност е иманентна. То не е медиум в смисъла на нещо налично и о-пределено, в което се явява някакво отвъдно, а обратно, като надхвърлящата всичко налично и о-пределено събитийна констелация, която не само из-явява своите елементи, но и тепърва ги о-пределя. Подобно разбиране за битие разчитат Хегел и Хайдегер, макар и през различни оптики, в началото на същинското философстване, при Хераклит и Парменид. Според тях като възвестява, че всичко е ставане, Хераклит няма предвид някаква несекваща промяна в иначе наличната съвкупност на биващите, а това, че нищо не е чисто и просто налично. Всяко биващо има в себе си своето отрицание, т.е. присъства такова, каквото е, единствено като различно, противостоящо по отношение на нещо, което то не е. Хайдегер настоява, че с твърдението си „само битието е” Парменид казва същото, а именно, че тъй като битието не е наличие, нищото не му е противопоставено като това, че битието не е, т.е. като наличие на небитието, а е принадлежащото към самата му същност отрицание. Съгласно следвания тук прочит за Хераклит другото, по отношение на което едно биващо е, не е което и да е, т.е. абстрактно, случайно, а неговото собствено друго. Ето защо за всяко от тях краят му, границата му в противостоящото е собственото му начало, същностната му о-пределеност. Битието е именно спо-деляното от тях общо, за което разликата им е иманентна, което се отнася към самото себе си в нея. Като изцяло опосредяващо ги, външно неограничавано от тях то е една цялост, за която те се явяват нейно вътрешно членение, която се раз-личава в себе си от самата себе си, за да се с-лучи като конфигурация на своите части. Освен о-пределяне на у-частващите в събитийната конфигурация биващи, това вътрешно членение е и тяхно показване, явяване. Битието е един медиум на явяването, който обаче „вътрешно”, по същество явява себе си пред самия себе си. Хайдегер подчертава, че това битие се е разкрило първоначално на гърците като „physis“, природа, и че тази дума не е означавала за тях ненаправеното налично биващо, а възхождане, излизане наяве, образуване, което остава в онова, от което изхожда, т.е. представлява описаното вътрешно саморазличаване. Според немския философ, назовавайки „logos” заедността, взаимосвързаността на биващото, Хераклит изказва битието в смисъла на „physis“, на вътрешно трансформираща се конфигурация, чиито части са определени от своето разположение в нея. Бидейки една цялост, която не е налична, защото не предпоставя себе си на своите части, а е съпринадлежността им като противостоящи, т.е. не е и насъбраността им като извънпоставени и индиферентно различни една спрямо друга, битието се нуждае от човека. То се случва като различаване между човека и биващото, което стои в основата на всяко друго различаване. „Logos“-ът принадлежи към същността на човека, но и същността на последния му принадлежи дотолкова, доколкото той принадлежи към „logos“-а. Както посочва Хайдегер, първоначално глаголът „legein“ означава „събирам”, но не в смисъла на „скупчвам”, а така, че същевременно едното бива откроено по отношение на другото и заема своето истинско място. Човекът е потребен на битието – в двойното значение на необходим и употребяван – като събиращият биващото в неговата взаимовръзка. Като битие на човека „logos“-ът „овътрешностява”, реституира нещата в качеството им на свое инобитие, на части, о-пределености, в които е „овъншнил”, отчуждил сам себе си, за да се „самопредстави” като тяхна взаимовръзка, която, от своя страна, никога не ги е предхождала като налична, а се формира едновременно с поставянето им в нея. Човекът е това „вътресветово” битие на „logos“-а, присвоява биващото като своето друго, т.е. установява и заедно с това снема разликата помежду им, като го назовава. „Назоваване” ще рече тук „отбелязване”: от една страна – удържане, закрепване на излязлото наяве, от друга страна – присвояването му като нещо за “мен”, самоотнасяне в него. То обаче не се осъществява чрез някакъв фонетичен или писмен знак, който като нещо налично може да влезе само във външна, произволна връзка с друго налично. Човекът „овътрешностява” биващото като своето друго единствено когато се намира „вън” от себе си като „вътрешност”, у-частва в „logos“-а, т.е. когато е част от ситуативната взаимовръзка. В изначалния си модус езикът е артикулиране на разположението в ситуацията, следата от собственото членение на нейната взаимовръзка. Така че различаването между биващо и човек, „physis“ и „logos“ не е взаимното им извънпоставяне като налични, а саморазличаване на битието в противостоенето на едно „по себе си” и едно „за себе си”, за да може да се случи като самоотношение. Дори и когато е без човека като „logos“, независимо дали го предхожда или той отсъства, природата е едно възхождане, излизане наяве, което е обърнато към своето долавяне в него. Според Хайдегер в началното мислене истината е именно това същностно за битието негово случване като нескритост (a-letheia) на биващото, а същността на човека е да бъде мястото, където се случва тази нескритост, онзи, който я поддържа в двойния смисъл на крепи и стопанисва.
Съгласно Хегеловия прочит, изказвайки битието като идея, Платон също го разбира като медиум. Непосредствено даденото е разно-странно: в това отношение – едно, в онова – друго. То е разпиляно в едно много-образие от взаимно извънпоставени определености, носи в себе си противоречието на битие и небитие, едно и друго (много). Това противоречие се снема с прозрението, че тези определености не са качества, свое-образия на едно биващо като нещо налично, а тъкмо онова, което е само по себе си и за себе си, и което тепърва го о-пределя и му позволява да бъде. Те са такива в смисъла на аспекти на разположението, „сложености-обърнатости” на биващото в конкретна събитийна констелация. Като тази констелация идеята не е само определеността на биващото, т.е. неговото „що-битие”, но и излизането му наяве, т.е. неговото „че-битие”. От друга страна, както показва Хайдегер, при Платон се извършва един обрат в разбирането на битието, който предначертава посоката не само на западното мислене, но и на западната история. Думата „idea“ казва същото като „eidos“ – изгледът, външният вид, предлаган от срещащото се. Доколкото изгледът на нещо е това, в което то се явява в някаква своя определеност, тълкуването на битието като идея в този смисъл израства от първоначалния опит за него като „physis“. Явяването обаче може да се тълкува двуяко – като встъпване в нескритост откъм една събитийна констелация или като предлагане на един изглед, една повърхнина от страна на нещо, което вече е тук. Във втория случай човекът и биващото се мислят като налични, взаимно извънпоставени, и човекът долавя не самото биващо, а видът, който то си придава, „вижда” го само в едно или друго отношение, от гледна точка на едно или друго съ-ображение, т.е. в крайна сметка го поставя пред себе си, подставяйки му себе си. Идеята като външен вид е една „оптическа”, частична, случайна определеност, издигната същевременно до нещо свръхсетивно. Бидейки отъждествено с идеята като едно „що-битие”, което е „изтласкало” от себе си „че-битието”, т.е. което не е вече „формалната” взаимовръзка на самото явяване, а от-делна „съдържателна” о-пределеност, оставаща една и съща въпреки обстоятелствата, битието бива претълкувано като траещо присъствие, т.е. като наличие. Идеята е истински биващото, образецът, оригиналът, а самото биващо – изображението, копието, което може да е, може и да не е. Явяването, от своя страна, вече не принадлежи към битието, а е появата на изображението, т.е. неговото „изплуване”, защото биващото не се среща в едновременността на противостоенето, а е нещо налично, което първо не е, а после е. Доколкото изображението никога не достига своя образец, то е чисто и просто явление, т.е. привидност. А тъй като истински биващото е идеята, а тя, на свой ред – първообраз, разкриването на биващото следва да става съ-образно него, с оглед на него. Така истината се превръща в описаното в началото съответствие между представата и явлението, макар че пред- и подставящото все още не се мисли като намиращо се „вътре” в човека. И накрая: като място, от което се отсъжда относно истината, се утвърждава един „logos“, който сега вече е излязъл извън „physis“-а, не е следата от вътрешното членение на една ситуативна взаимовръзка, а нещо налично под формата на фонетичен или писмен знак. Този „автономизиран”, но винаги вече обременен със значения език е инвентарът на представянето, източникът на пред-поставяните на представяното, закриващи го и подменящи го определености.
Ако човекът е призван от битието да бъде екстатичното спрямо наличното място, където се случва нескритостта на биващото, той се отзовава по два начина. От една страна, като се грижи за това, възхождащото в нескритостта, природното да се явява откъм собствената си взаимовръзка. От друга страна, като сам издига в нескритостта нещо, т.е. произвежда, изгражда. Издигането не се основава на наличното, а именно на това, че човекът не е у дома си там. То не е предизвикване, каквато е същността на модерната техника, която, на свой ред, е стигналото до същността си представно мислене – извикване на нещо отпред, но дори не като предмет, срещу-стоящо, т.е. само-стоятелно, а като стоящо на разположение, присъстващо дотолкова, доколкото подсигурява изискваното от него. Иначе казано, произведеното, изграденото не е ефект на правене, т.е. не е изхождащо от човека като наличен обработване на някаква материя съ-образно оформена вътре в него представа. То е дело на човека дотолкова, доколкото той у-частва в ситуативна взаимовръзка, поема своето разположение в нея, събира, съсредоточава ведно „форма” и „материя”, следвайки една посока, в която не се е отправил като наличен. Това дело е даване на повод на битието да се случи като присвояване на „материалното” в качеството на негово собствено друго, на формирано и явено откъм самото него. „Вещественото”, от своя страна, не се превръща по този начин в аморфна маса, пълнеж, а напротив, бива запазено в онези си части и отношения, които взаимовръзката на битието е „овътрешностила”, реституирала като свои. С тях то бива издигнато в нескритостта така, сякаш възхожда в нея като природа. Тук човекът не е онзи, пред когото се явява биващото, т.е. който му пред-явява как следва да се яви, за да се самореферира в него като постоянно стоящ в топоса на настоящето. Стоенето в откритостта на битието не заема, а разкрива, освобождава място, защото не е наличие, взаимна извънпоставеност, а различаване, противостоене, съприсъствие. Това място не е празно и налично преди издигането там на нещо, а се разкрива едновременно с „изпълването” си. Самото нещо е мястото, доколкото последното се определя от разположението му, от неговите „сложености-обърнатости” в една ситуативна взаимовръзка. Но тъкмо тогава, когато нещата, около които е организирано едно пространство, бъдат фиксирани като „пълни”, субстанциални за сметка на празните полета помежду им, местата им се абстрахират от тях, превръщат се в безлични точки на тяхното наличие. Така пространството става протяжност, хомогенно и празно поле на налични едно до друго неща и поглъща, вмества в себе си местата, от които произхожда. Това пространство е априорна форма на представящата си „вътрешност”, посредством която тя конструира своите градежи, преди да ги „материализира”.
CONSTRUCTION AND EVENT
Keywords: presentation, present-at-hand, event, appropriation, construction
Research area: social sciences
ABSTRACT
The report sets out the understanding that the beings should be initially given to man not as present-at-hand, but as an event because he is not a closed in a body “inwardness” but is always “inscribed” through the body in specific situational context. It has been attempted to show that in their essence the human buildings are no constructions of the subjectivity, materialized in impersonal points of homogeneous and empty space, but come from accepting human disposition in a situation and therefore are specific places.
Няма коментари:
Публикуване на коментар